Вивиан най-сетне успя да си пробие път до Аби. В същия миг на вратата отново се почука и в стаята нахлуха още роднини на момчето. Отново се разнесоха радостни възклицания, отново всички изказваха възхищението си от състоянието на Джош. Сред тази невъобразима суматоха Аби изведнъж улови погледа на момчето върху себе си. На устата му се появи безпомощна усмивка, ръката му се вдигна да помаха за сбогом.
Двете жени тихо напуснаха стаята, спряха и се заслушаха в радостната глъчка, долитаща иззад затворената врата.
— Ето го отговорът на въпроса ти дали си струва, Аби — тихо промълви Вивиан.
Отбиха се в стаята на дежурните сестри и попитаха къде могат да открият доктор Иван Тарасоф. Отговорничката на отделението им предложи да погледнат в стаята за почивка на хирурзите. Тарасоф беше там, пиеше кафе и попълваше някакви формуляри. Облечен в сако от туид и с кацнали на носа очила, той приличаше не толкова на прочут кардиохирург, колкото на английски джентълмен, който се развлича с игра на голф.
— Току-що бяхме при Джош — каза Вивиан.
Тарасоф вдигна глава от полетите с кафе записки.
— И какво е мнението ви, доктор Чао?
— Мисля, че свършихте добра работа. Детето изглежда много добре.
— Като оставим настрана леката форма на амнезия, която е типична за подобни случаи, момчето действително се възстановява забележително добре — кимна Тарасоф. — Мисля, че ще го изпишем след седмица, ако сестрите не го изритат по-рано… — Затвори папката пред себе си, усмивката му се стопи. — Но аз трябва да изясня някои неща с вас, докторе…
— Какви неща?
— Знаете много добре. Става въпрос за другия пациент, който е очаквал трансплантация в „Бейсайд“. Вие прехвърлихте момчето при нас, без да ме запознаете с детайлите. Доста по-късно разбрах, че сърцето е било предназначено за друг пациент…
— Не е вярно. Сърцето беше дарено поименно на Джош.
— Едно дарение, получено чрез хитрост — промърмори хирургът и навъсените му очи над очилата заплашително се спряха върху Аби. — Администраторът на вашата болница господин Пар ми разказа всичко. Същото стори и адвокатът на господин Вос…
Вивиан и Аби се спогледаха.
— Адвокатът на Вос?
— Точно така — кимна Тарасоф и отново се извърна към Вивиан. — Какво се опитвате да направите? Нима искате да ме съдят?
— Опитах се да спася момчето, нищо повече.
— Но си спестихте част от информацията…
— Сега момчето е живо и здраво.
— Ще ви кажа само едно, доктор Чао — заплашително изръмжа Тарасоф. — Никога вече не се опитвайте да вършите подобно нещо!
Вивиан понечи да каже нещо, но после се отказа. Вместо това кимна тържествено с глава и се поклони — по начина, по който го правят азиатците.
Но Тарасоф не се впечатли. В очите му продължаваше да се долавя леко раздразнение. После изведнъж избухна в смях и отново разтвори папката пред себе си.
— Още навремето трябваше да те изключа от Харвард! — обяви той.
— Готови! Дърпай наляво! — изрева Марк и рязко наблегна на руля.
Носът на „Гими Шелтър“ зави по посока на вятъра. Платната заплющяха, въжетата затичаха по палубата. Радж Мохандас се вкопчи в ръчката на винча и започна да развива страничното платно. Миг по-късно то изплющя и се изду на вятъра. Яхтата рязко се наклони, откъм каютата под палубата се разнесе дрънчене на съборени кутии.
— Скачай на подветрената страна, Аби! — изрева Марк. — Бързо!
С цената на доста усилия Аби успя да се прехвърли на подветрената страна, вкопчи се в предпазните въжета и за пореден път се закле никога повече да не стъпва на борда на яхта. Какво им става на мъжете, когато се качат на проклетите си корита? Защо в момента, в който излязат в открито море, започват да крещят и да се мятат като луди?
Четиримата мъже на борда на „Гими Шелтър“ крещяха здраво, всички без изключение. Бяха четирима — Марк, Мохандас, 18-годишният Ханк — син на Мохандас, плюс Пийт Джегли — практикант трета година в „Бейсайд“. Крещяха за всичко — за въжетата, които имат нужда от затягане, за положението на мачтата и пропуснатите напъни на вятъра. Най-много крещяха по посока на „Ред Ай“ — лодката на Арчър, която очевидно ги настигаше, крещяха и на Аби, макар и значително по-рядко. Тя имаше точно определена роля в днешното състезание — ролята на баласт. Роля, която в повечето случаи се изпълнява от чувалчета с пясък. Разликата се състоеше само в това, че чувалчето Аби имаше крака. При всеки вик от страна на мъжете, тя трябваше да хукне към противоположния парапет, където повръщаше, след съответните мъчителни, но абсолютно равни по време интервали. Никой от екипажа не й обръщаше внимание, тъй като всички бяха заети да се перчат със скъпите си обувки за яхта по палубата.