— Наближаваме шамандурата! Готови за обръщане!
Мохандас и Джегли възобновиха лудешкия си танц по палубата.
— Натискай!
„Гими Шелтър“ започна да се завърта срещу вятъра. Аби пропълзя към противоположния борд. Платната плющяха, въжетата стенеха. Мохандас започна да върти винча, мускулите под загорялата му кожа подскачаха като живи.
— Дръпнаха още! — изкрещя Ханк.
Излязла от завоя, „Ред Ай“ увеличаваше скоростта си със смайваща бързина. До слуха им достигнаха напрегнатите викове на Арчър, който подканяше своя екипаж:
— Хоп, хоп! Още малко!…
„Гими Шелтър“ също излезе от завоя. Джегли се бореше с мачтата на триъгълното платно, а Ханк натисна надолу лоста за изпъване на въжетата.
Аби кротко повръщаше на отсрещния борд.
— По дяволите, той се залепи за опашката ми! — извика Марк. — Вдигай по-бързо шибания триъгълник, Пийт! Дай, дай…
Джегли и Ханк най-сетне изправиха мачтата, вятърът изду платното с оглушителен тътен. Яхтата буквално литна.
— Браво, бейби! — изкрещя от възторг Марк. — Така те искам, момичето ми!
— Хей, какво става? — извика Джегли и посочи с ръка към кърмата.
Яхтата на Арчър се беше отказала от преследването. Направила плавен завой, тя бавно се насочи към пристанището.
Аби успя да вдигне глава и да погледне към „Ред Ай“.
— Включиха мотора — отбеляза Марк.
— Мислиш ли, че се признават за победени?
— Арчър? Изключено!
— Тогава защо се връщат?
— Най-добре да отидем и да разберем — отвърна Марк. — Свалете триъгълното платно, връщаме се… — Спусна се в люка пред кърмата и включи двигателя.
„Слава тебе, Господи“, въздъхна с облекчение Аби.
Когато пристигнаха в пристанището, гаденето й почти беше преминало. „Ред Ай“ вече беше привързана към пристана, а екипажът й забързано сгъваше платната.
— Ало, „Ред Ай“! — сви ръцете си на фуния Марк. — Какво стана?
— Обади се Мерили! — извика в отговор Арчър и размаха клетъчния си телефон. — Нещо е станало, чака ни в бара на яхтклуба…
— Окей, ще се видим там — извика Марк, обърна се и огледа екипажа си. — Дайте да я вържем… Ще пием по едно в барчето, после отново ще излезем…
— Ще трябва да си търсите друг баласт — отсече с решителен тон Аби. — Аз напускам кораба!
— Вече? — изненадано я погледна Марк.
— Не разбра ли, че не се връзвам със сценария? — попита с въздишка тя. — Не виждам смисъл да ти цапам палубата!
— Горкичката! — състрадателно промълви Марк. — Ще си изкупя греха, обещавам. Шампанско, цветя, ресторант по твой избор… Само кажи!
— Свали ме от проклетата лодка, моля те!
— Слушам, първи помощник! — разсмя се на глас Марк и завъртя щурвала към близкия кей. Миг по-късно бордът опря в гредите, Мохандас и Ханк скочиха с въжетата в ръце.
Аби побърза да ги последва.
— Само ще я вържем — подвикна Марк. — А след това ще видим какво става с Арчър…
— Купонът сигурно е започнал — рече Мохандас.
„Господи, няма ли край!“, въздъхна Аби, докато крачеше редом с Марк по посока на клуба. Пак ще се бърбори за яхти и ветрове, един куп почернели мъже с шарени ризи и къси панталони ще си пият джина и ще дрънкат небивалици!
Влязоха в прохладното помещение. Вътре цареше необичайна тишина. Мерили стоеше на бара с чаша в ръка, а Арчър се бе настанил на една от масичките. Пред него нямаше питие. Членовете на екипажа му бяха наблизо, необичайно смълчани. Тишината се нарушаваше единствено от тихия звън на бучките лед в чашата на Мерили.
— Какво се е случило? — попита Марк.
Мерили примигна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. После сведе очи към питието си.
— Открили са Арън — глухо промълви Арчър.
Гаденето обикновено се появяваше при пронизителния писък на триончето за рязане на кости, или пък от вонята. А в момента вонеше ужасно…
Детективът от отдел „Убийства“ Бърнард Кацка погледна към Лундквист, който се беше изправил оттатък масата за аутопсии. Младият му партньор с външност на киноартист се беше извърнал встрани, ръката с тънка ръкавица прикриваше разкривената му уста. Стомахът му все още не беше свикнал с аутопсиите. Всъщност, малко са ченгетата, които успяваха да свикнат с тях. Разрязаните трупове не бяха любимата гледка и на Кацка, но с течение на времето се беше научил да ги възприема като интелектуално упражнение, концентрирайки се не върху човека, а единствено върху органичните причини за смъртта. Беше виждал изгорели при пожари трупове, разчленени на съставните им части трупове след полет от двадесет етажа височина, надупчени от куршуми и ножове трупове, ръфани от плъхове трупове… За него те бяха само това — трупове, ако не се брояха детските тела, които винаги го разстройваха. Образци, които се отварят, изследват и описват в съдебномедицинските журнали. Не си позволяваше да гледа на тях по друг начин просто защото това би превърнало живота му в низ от безкрайни кошмари…