Бърнард Кацка беше четиридесетгодишен вдовец. Преди три години съпругата му умря от рак и това беше най-ужасния кошмар в живота му.
Очите му равнодушно се спряха върху трупа на масата. Петдесет и четири годишен бял мъж, женен с две пораснали деца, вече студенти, по професия кардиолог. Самоличността му беше установена както от пръстовите отпечатъци, така и чрез разпознаване от страна на съпругата му. На жената не й беше лесно, но на кого е лесно да идентифицира трупа на любимия човек? Особено когато този човек е висял на въже цели две денонощия в топло и непроветриво помещение…
Вдовицата беше припаднала направо тук, на пода на моргата.
Нищо чудно, рече си Кацка, свел поглед към трупа на Арън Ливай. Лишено от приток на кръв, лицето беше бяло като вар. Причина за това беше един дебел кожен колан, стегнат около шията. Езикът беше изскочил навън, черен и напукан след два дни в задушното помещение. Клепачите не бяха напълно затворени и под тях можеха да се видят очните ябълки, станали морави от вътрешни кръвоизливи. Кожата на шията под колана беше силно ожулена вследствие тежестта и инстинктивните конвулсии на загиващото тяло, долната част на крайниците беше изпъстрена с характерните тъмночервени точици на вътрешните кръвоизливи, предизвикани от спукването на кръвоносните съдове. Всичко това отговаряше напълно на симптомите на смърт, настъпила от задушаване. Единственото нещо, което не се вместваше в тези симптоми, беше кръгла рана с големината на монета върху лявото рамо.
Облечени в стерилни халати, ръкавици и маски, доктор Роуботам и асистентът му приключваха с гръдно-коремния срез. Както обикновено, той беше направен в Т-образна форма — двете диагонални сечения от раменете към гръдната кост се сливаха в едно, което се спускаше вертикално надолу, разделяше коремната кухина и опираше чак до гениталиите. След тридесет и две години стаж в съдебна медицина Роуботам трудно можеше да се изненада от каквото и да било в тази хладна зала. Работеше механично, върху лицето му се беше изписало леко отегчение. Заключенията си диктуваше с тих и монотонен глас, а кракът му задействаше педала за включване и изключване на диктофона с опитни движения, точно когато трябва. В момента беше зает да отмества триъгълника на гръдната кост и ребрата, под които лежеше плевралната кухина.
— Я хвърли едно око, Охлюв — рече патологът.
Този прякор нямаше нищо общо с външния вид на Кацка, който си беше напълно нормален. Бяха му го лепнали главно заради изключителната невъзмутимост, с която възприемаше хората и събитията около себе си. Колегите му в отдела често се шегуваха, че ако някой гръмне Бърнард Кацка в понеделник, той ще реагира най-рано в петък, при това само ако се е ядосал…
Кацка се наведе над гръдната кухина. Изражението му беше почти толкова равнодушно, колкото това на Роуботам.
— Не виждам нищо необичайно — промърмори той.
— Правилно — кимна патологът. — Лека плеврална конгестия, която вероятно се дължи на капилярните спуквания, причинени от хипоксията. Това е типично за задушаването…
— Предполагам, че вече можем да се махаме — промърмори Лундквист и започна да се промъква към изхода.
Подобно на всички млади ченгета, той предпочиташе динамиката на преследването пред вонята в залата за аутопсии. Никак не си падаше по разни смахнати самоубийци…
Кацка не помръдна от мястото си.
— Наистина ли трябва да изгледаме филма докрай, Охлюв? — недоволно промърмори Лундквист.
— Те току-що започнаха — поясни, без да вдига глава Кацка.
— Стопроцентово самоубийство! — нетърпеливо отсече партньорът му.