Младата жена си взе една хапка с маслина и предаде таблата по-нататък. Гостите си вземаха по нещо, но никой не ядеше. Глътка газирана вода май беше всичко, което стомасите им бяха в състояние да поемат. Аби също нямаше апетит, нито пък желание за разговор. В просторната дневна се бяха събрали двадесетина души, но повечето от тях мълчаха.
Отгоре долетя характерният звук на пусната вода в тоалетната и Илейн се намръщи. Пак тази Джудит, разбира се! По лицата на част от гостите се появиха леки усмивки. Някой зад гърба на Аби започна да говори за закъснялата есен. Листата на дърветата едва започваха да пожълтяват, въпреки че вече беше октомври. Гостите постепенно се оживиха. Топло за октомври, нали? През есента градините на Дартмут са много красиви… Седнала с изправен гръб сред множеството, Илейн не вземаше участие в разговорите, но очевидно изпитваше облекчение, че хората най-сетне започват да се отпускат.
Чинията със сандвичи завърши обиколката си из помещението и се върна полупразна при Аби.
— Ще я напълня отново — каза тя на Мерили и тръгна към кухнята.
Мраморните плотове бяха отрупани с храна. Явно днес никой не изпитваше глад. Зае се да сваля вакуумната опаковка на пакет пушена сьомга, извърна глава и видя тримата мъже на покритата тераса. Бяха Арчър, Радж Мохандас и Франк Цуик, които оживено разговаряха помежду си. На мъжете им дай да се оттеглят някъде, рече си тя. Тези тримата бяха оставили скръбта и дългото мълчание на съпругите си в къщата и бяха заели места около пластмасовата масичка с чадър, на която се мъдреше бутилка уиски. Цуик отвъртя капачката, сипа два пръста кехлибарена течност в чашата си и видя Аби, изправена до прозореца в кухнята. Обърна се и каза нещо, Арчър и Мохандас също погледнаха насам, помахаха с ръце и се оттеглиха по посока на градината.
— Господи, какво ще я правя всичката тази храна!
Илейн се беше появила в кухнята и клатеше глава пред отрупаните плотове. — Поръчах за четиридесет човека, но не очаквах тези огромни купища храна. На сватба хората си хапват, но не и на траурни церемонии… — Протегна ръка и взе една репичка, оформена като роза: — Красива е, нали? Толкова труд за нещо, което ще погълнеш на една хапка… — Замълча, очите й останаха заковани в подноса.
— Съжалявам, Илейн — промълви Аби. — Много бих искала да ви бъда от помощ с нещо, каквото и да било…
— Бих искала да разбера, нищо повече… Той не ми каза нищо! — Илейн преглътна и поклати глава. Взе един от подносите с храна, отвори хладилника и го постави вътре. После се извърна към Аби: — Снощи вие разговаряхте с него… Възможно ли е това да има връзка с…
— Говорихме за състоянието на една пациентка — поясни Аби. — Арън искаше да бъде сигурен, че съм я прегледала както трябва…
— Само толкова?
— Да — кимна Аби. — Не сме говорили абсолютно нищо друго. Поведението на Арън ми се стори съвсем нормално. Беше загрижен, разбира се, но изобщо не съм допускала, че…
Очите на Илейн се насочиха към друг от струпаните върху плота подноси, пръстите й несъзнателно опипаха кръгчетата лук и листенцата зелена салата.
— Чувала ли сте нещо за Арън, което не бихте искала да споделите с мен? — тихо попита тя.
— В какъв смисъл?
— В смисъл слухове за извънбрачни връзки…
— Не, никога — поклати глава Аби.
Илейн кимна, но не изглеждаше облекчена от този отговор.
— Аз също не допускам, че става въпрос за друга жена — каза тя и понесе поредния поднос към хладилника. — Но свекърва ми е на мнение, че вината е в мен… Може би и други хора мислят така.
— Никой не може да накара даден човек да прибегне до самоубийство — поклати глава Аби.
— Нямаше признаци, нямаше никакви сигнали… Знаех само, че той не беше доволен от работата си. От време на време споменаваше, че би искал да напусне Бостън, а дори и да зареже медицината…
— Защо?
— Не ми каза. Преди години, когато имаше частна практика в Натик, споделяше всичко… После дойде офертата на „Бейсайд“, която беше прекалено съблазнителна, за да бъде отхвърлена. Преместихме се тук и Арън се промени. Стана съвсем друг човек. Прибираше се у дома и сядаше пред проклетия компютър. По цяла вечер играеше разни видеоигри. Дори посред нощ се будех от почукването на клавиатурата и противните звукови сигнали… — Жената поклати глава, от устните й се отрони тежка въздишка. — Вие сте сред последните, които разговаряха с него. Не си ли спомняте нещо особено?
Аби извърна очи към прозореца, опитвайки се да възстанови в паметта си фрагментите от среднощния разговор с Арън. Но в тях нямаше нищо особено — обикновен разговор между колеги…