— Получих името ви от Илейн Ливай — започна най-сетне той. — Тя предложи да си поговоря с вас.
— Защо?
— Вие сте разговаряла с доктор Ливай в ранните съботни часове, нали така?
— Да, по телефона.
— Помните ли в колко часа беше това?
— Някъде около два след полунощ. Аз бях в болницата.
— Той ли ви потърси?
— Не лично. Обадил се е в дежурната стая на реанимацията и пожелал да говори с дежурния лекар практикант. През онази нощ това бях аз…
— Защо се е обадил?
— Арън беше обезпокоен от състоянието на една пациентка, развила следоперативна треска. Искаше да изготвим план за действие — какви изследвания да й се направят, рентген и прочие… Бихте ли ми казал какво точно искате да знаете?
— Опитвам се да възстановя хронологията на събитията — промърмори Кацка. — Значи доктор Ливай звъни в реанимацията някъде около два след полунощ и търси дежурния лекар…
— Да.
— А имахте ли друг разговор след това?
— Не.
— Направихте ли опит да се свържете с него?
— Да, но той вече беше излязъл. Разговарях с Илейн.
— В колко часа беше това?
— Не зная точно. Може би три, три и четвърт. Не съм гледала часовника…
— И повече не сте го търсила у дома, така ли?
— Не. На няколко пъти се опитах да го потърся по пейджъра, но той не отговори. Знаех, че е някъде в болницата, защото колата му беше на паркинга.
— В колко часа я видяхте там?
— Не съм я виждала. Приятелят ми, доктор Ходъл, я видял при пристигането си в болницата. Някъде към четири часа сутринта. Но защо отдел „Убийства“ проявява интерес към този случай?
Кацка не обърна внимание на въпроса и продължи:
— Илейн Ливай твърди, че някой е звънял към два и четвърт. Мъжът й вдигнал слушалката, след това се облякъл и излязъл. Знаете ли нещо за това обаждане?
— Не. Сигурно е била някоя от сестрите… Илейн не знае ли?
— Съпругът й пренесъл телефона в банята и тя не е чула за какво става въпрос — поясни Кацка.
— Не съм била аз — поклати глава Аби. — Аз го потърсих само веднъж… А сега ми обяснете за какво става въпрос, ако обичате. Това не са рутинни въпроси.
— Не са — кимна полицаят.
Пейджърът на Аби зажужа. Изписаният върху екранчето номер не беше на някой от спешните кабинети, а на канцеларията на Образователната програма. Но този разговор вече беше започнал да й писва и тя стана на крака.
— Пациентите ме чакат, детектив — рече. — Нямам време за общи приказки…
— Въпросите ми са съвсем конкретни и целенасочени — изгледа я Кацка. — Опитвам се да установя с кого и по кое време е разговарял доктор Ливай. А също така и съдържанието на тези разговори…
— Защо?
— Може би ще се окаже, че те имат връзка със смъртта му.
— Нима допускате, че някой го е убедил да се самоубие?
— Засега искам да разбера кой е разговарял с него, нищо повече…
— Защо тогава не се обърнете към телефонната компания? Техните компютри регистрират всички разговори…
— Вече го сторих — кимна Кацка. — В два и четвърт доктор Ливай е бил потърсен от болницата „Бейсайд“…
— Вероятно е била някоя от сестрите, вече ви казах това…
— Както и всеки друг, който по това време е бил в сградата…
— Това ли е вашата теория? Някой от „Бейсайд“ звъни на Арън и му съобщава такава страшна новина, че той решава да се обеси!
— Нашата теория не се ограничава единствено върху самоубийството…
Аби се втренчи в него. Думите бяха произнесени толкова тихо, че тя не беше сигурна дали ги е схванала правилно. После бавно се отпусна обратно на пейката. Мълчанието се проточи.
В градината се появи възрастна жена на инвалидна количка, бутана от сестра в бяла престилка. За момент се спряха да погледат хризантемите, после продължиха нататък. Тишината се нарушаваше единствено от тихия ромон на фонтанчето.
— Нима допускате, че Арън е бил убит? — тихо промълви Аби.
Той не отговори веднага, но от изражението на лицето му тя разбра какъв ще бъде този отговор. Тялото му беше абсолютно неподвижно, с отпуснати ръце. Изражението на лицето му беше напълно безизразно.