Но в случая с леля Мери беше претърпяла провал. Смъртта я изпревари, Бренда не успя да всели Божията милост в сърцето и душата й. Затова, когато в пет и четиридесет и пет таксито спря пред главния вход на болницата „Бейсайд“, тя влезе в него с чувството за провал. Леля й беше мъртва, душата й вече не можеше да бъде спасена… А тя, Бренда, не беше проявила достатъчно настоятелност. Ако леля Мери беше живяла още ден-два, Бренда може би щеше да успее да завърши своята мисия…
Таксито мина покрай някаква църква. Епископална църква, която нямаше нищо общо с изповядваната от Бренда религия, но все пак църква…
— Спрете, ще сляза тук — нареди на шофьора тя.
И така, точно в шест сутринта, Бренда се оказа на една от дървените скамейки в „Сейнт Ендрю“. Остана там в продължение на два часа и половина, със сведена глава и безмълвно помръдващи устни. Молеше се за леля Мери, за опрощаване на греховете й, каквито и да са те… Молеше се душата на леля й да не бъде заклещена между етажите, а посоката на нейното движение да бъде нагоре… Когато най-сетне вдигна глава, часът беше осем и половина. Църквата беше все така празна. Палавите лъчи на утринното слънце проникваха през оцветените стъкла и играеха по мозайката. Очите й се извърнаха към олтара и забелязаха смътно очертаващото се лице на Христос… Даваше си сметка, че това не е нищо повече от игра на светлината, но въпреки това беше сигурна, че става въпрос за знамение. Господ беше приел молитвите й…
Леля Мери беше спасена.
Надигна се от скамейката. От глад й се зави свят, но душата й ликуваше. Още една душа беше поела по пътя на праведните! Благодаря ти, Господи, защото чу молитвите ми!
Напусна „Сейнт Ендрю“ с бодра стъпка. Изобщо не усещаше краката си. Едно такси с работещ мотор чакаше на ъгъла. Това беше ново знамение.
Скочи в него и измина пътя до дома си като в транс.
Нетърпеливо изкачи стъпалата към верандата. Вече предвкусваше обилната закуска и заслужената почивка след нея. Дори Неговите слуги се нуждаят от сън. Извади ключа за входната врата.
На пода в антрето лежеше сутрешната поща. Сметки, църковни брошури, призиви за дарения. Светът е пълен с хора, които се нуждаят от помощ! Бренда събра писмата и ги понесе към кухнята. Най-отдолу в купчината лежеше плик с нейното име. Нямаше нито марка, нито адрес на подателя.
Разкъса го и нетърпеливо измъкна прегънатия на две лист хартия. Върху него имаше само един ред, написан на машина: „Леля ви не почина от естествена смърт“.
Подписът отдолу гласеше: „Приятел“.
Купчината рекламни брошури се изплъзна от пръстите на Бренда и се разпиля по пода. Тя бавно се отпусна на близкия стол. Вече не изпитваше глад, покоят в душата й се изпари.
Зад стъклото се разнесе грачене. Вдигна глава и видя враната, която се полюшваше на един клон пред прозореца. Жълтото й око беше втренчено право в нея.
Още едно знамение…
Тринадесета глава
Франк Цуик вдигна глава от пациента на операционната маса и подхвърли:
— Доколкото разбрах, вече е време за поднасяне на поздравления…
Разперила ръце след задължителното измиване преди влизането си в операционната, Аби извърна глава към усмихнатите лица на Цуик и двете оперативни сестри.
— Честно да си призная, дори през ум не ми беше минало, че тоя ще се върже — промърмори сестрата от стерилизационната и подаде пухкавата кърпа на Аби. — Но това още веднъж доказва, че ергенлъкът все пак е лечима болест… Кога ви направи предложението, доктор Диматео?
Аби намъкна стерилния халат и издърпа пръстите на гумените си ръкавици.
— Преди два дни…
— И цели два дни си мълчите?! — погледна я с престорено удивление сестрата.