— Не сте доказали нищо — изгледа го Аби и стана от мястото си. — Генерала е прав: или отправяте официални обвинения, или ги оттегляте!
— Едно обвинение все пак е неоспоримо! — остро отвърна Сюзън Касейдо. — Незаконно притежание на забранени субстанции! Нямаме представа как сте се сдобила с морфина, докторе, но фактът, че го открихме в гардероба ви е достатъчно сериозен! — Очите й се спряха върху лицето на Пар. — Нямаме избор, тъй като отговорността пада изцяло върху нас. Ако нещо се случи на когото и да било от нейните пациенти и се разбере, че сме знаели за този морфин, с нас ще бъде свършено! — Обърна се към Уетиг и хладно добави: — А също и с репутацията на вашата образователна програма, Генерале!
Предупреждението постигна търсеният ефект. Всички изпитваха безпокойство по отношение на отговорността. Като всеки лекар, Уетиг също ненавиждаше адвокатите и съдебните процеси. Доказателство за това беше мълчанието му.
— Какво означава това? — попита Аби. — Уволнена ли съм?
Пар се изправи. Това беше знак, че заседанието е приключило и решението е взето.
— Доктор Диматео, временно сте отстранена от работа. Това означава, че нямате право да влизате в нито едно от болничните отделения, нито пък да се доближавате до пациентите в тях. Разбирате ли това?
Разбираше. При това много добре…
Четиринадесета глава
От години не беше сънувал майка си, а месеци наред изобщо не беше мислил за нея. Затова, когато на тринадесетия ден от морското пътешествие се събуди с образа й пред очите си, той доста се изненада. Беше жив и ясен образ, дори му се стори, че подушва аромата на тялото й във въздуха. Последният му спомен от съня беше усмивката й. Кичур руса коса над челото й. Пронизителният поглед на зелените очи, който сякаш го пронизваше. Сякаш той беше недействителният образ, напълно лишен от плът и кръв. Лицето й беше до болка познато и той веднага разбра, че това е майка му. Години наред се беше опитвал да си спомни чертите на това лице, но те винаги му се изплъзваха. Нямаше нейна снимка, нямаше никакъв документ, който да му напомня за нея. Но явно споменът за това лице се беше съхранил някъде дълбоко в съзнанието му, като семенце в плодородна почва. И тази нощ това семенце най-сетне беше покълнало…
Спомни си я съвсем ясно. Беше толкова красива!
Следобед морето стана гладко като стъкло, а небето придоби оловния цвят на водата. Изправен на палубата, Яков напразно се опитваше да открие линията на хоризонта. Сякаш бяха попаднали в гигантски сив аквариум. Чу готвача да казва, че времето се разваля и утре никой няма да поиска нещо повече от супа и комат хляб. Но днес морето беше спокойно, а във въздуха се усещаше тежкия метален вкус на приближаващ дъжд. Добре поне, че успя да вдигне Алексей от койката, за пръв път от началото на пътуването, и се зае да го развежда из кораба.
Най-напред му показа Ада. Така беше кръстил машинното отделение. Помотаха се малко из тъмното и оглушително шумно помещение, после Алексей се оплака, че му се гади от миризмата на нафта. Това момче имаше стомах на бебе — винаги повръщаше. Яков побърза да го заведе на мостика, но капитанът беше прекалено зает, за да разговаря с тях. Щурманът също не им обърна внимание и Яков бе лишен от възможността да демонстрира близостта си с най-важните хора на кораба.
Спуснаха се в кубрика, но готвачът беше в отвратително настроение и не им предложи дори коричка хляб. Беше зает да приготвя храната на пасажерите от кърмата — онези, които никой не беше виждал. Били много капризна двойка, оплака се той. Изисквали прекалено много. Постави бутилка вино и две чаши върху подноса на хидравличния асансьор, натисна един бутон и металната кабинка с подрънкване се понесе нагоре и назад, към кабините на кърмата. После побърза да се обърне към печката, върху която цвъртеше тиган, а от тенджерите излиташе пара. Вдигна капака на една от тях, помещението се изпълни с миризмата на разтопено масло и лук. Разбърка съдържанието на тенджерата с дървената лъжица и промърмори:
— Лукът се задушава бавно, защото само по този начин става сладък като мляко. За това трябва търпение, но в днешно време никой не го е грижа, всички искат храната им да бъде готова веднага… Тикаш я в микровълновата и хоп — готово! Все едно, че ядеш сурова кожа! — Върна капака на мястото му и се зае с тигана. Вътре се пържеха шест малки птички, не по-големи от детски юмрук.
— Никога не съм виждал по-малки пилета! — удиви се Алексей.