— Това са пъдпъдъци бе, глупчо! — засмя се готвачът.
— А защо ние никога не сме яли пъдпъдъци?
— Защото не живеете в кабините отзад — отвърна готвачът, подреди порозовелите птици върху широк поднос и ги поръси със ситно нарязан магданоз. После се отдръпна крачка назад и със задоволство огледа творението си. — Онези горе не могат да се оплачат — заключи той и тикна подноса в празната метална клетка, която вече бе успяла да се върне обратно.
— Гладен съм — обяви Яков.
— Ти вечно си гладен — усмихна се готвачът. — Отрежи си една филия. Хлябът е малко сух, но можеш да си го препечеш.
Момчетата започнаха да ровят из чекмеджетата за нож. Хлябът наистина беше сух и твърд като камък. Яков притисна самуна с чуканчето на лявата си ръка и ловко отряза две големи филии. Обърна се и ги понесе към тостера, който беше поставен до противоположната стена.
— Виж какво правиш! — извика готвачът и посочи с ръка към пода. — Всичко стана в трохи. Я ги съберете!
— Хайде, събери ги — обърна се дребното момче към Алексей.
— Ти ги пръсна, ти ще ги събереш — отвърна онзи.
— Аз правя препечени филийки.
— Аз пък не съм пръснал никакви трохи!
— Тогава ще ти изхвърля филията!
— Хей, я някой да събере тези трохи! — изрева готвачът.
Алексей бързо се отпусна на колене и започна да ги събира.
Яков пусна филията в процепа на тостера. От него изскочи някаква сива топчица и светкавично се стрелна към пода.
— Мишка! — изпищя Алексей.
Сивата топчица се завъртя около танцуващите му крака. Яков я подгони по посока на готвача, който грабна един капак и го запрати по нея. Мишката се стрелна обратно и се мушна в крачола на Алексей. Но той нададе такъв пронизителен вик на ужас, че тя стреснато скочи обратно на пода и се шмугна под някакъв шкаф.
От печката се издигна стълб задушлив пушек. Готвачът изруга и изтича да спре газта. Но лукът беше безнадеждно загорял и той се зае да го стърже от дъното на тигана.
— Мишка в кухнята ми, представяте ли си?! — простена той. — Ами това? Всичко отиде по дяволите и сега трябва да започвам отново! Гадна мишка!
— Беше вътре в тостера — каза Яков. Представи си как гадината драска из вътрешността на машинката и малко му се пригади.
— Сигурно го е напълнила с лайна! — промърмори готвачът. — Гадна мишка!
Яков предпазливо надникна в тостера. Вътре беше пълно с подозрителни, кафяви на цвят топчици, които приличаха на трохи.
Хвана го с две ръце и го наведе над умивалника с намерението да изтърси трохите.
— Хей, какви ги вършиш? — спря го викът на готвача.
— Искам да почистя тостера…
— Не виждаш ли, че е включен? Ако го пуснеш във водата, моментално ще умреш! Никой ли не те е учил на тези неща?
— Чичо Миша никога не е имал тостер…
— Това важи не само за тостерите, но и за всички останали електроуреди! И ти си глупак като другите! — Готвачът размаха ръце и посочи вратата: — Хайде, да ви няма! Не искам да си имам неприятности!
— Ама аз съм гладен — напомни му Яков.
— Ще чакаш вечерята като всички останали! — отсече онзи и пусна бучка масло в почистения тиган. Изви глава към момчетата и заплашително подвикна: — Изчезвайте!
Отново се качиха на палубата, но скоро започнаха да зъзнат от студ. Опитаха мостика, но и оттам ги изритаха. Обзет от досада, Яков поведе приятеля си към единственото място, където никой нямаше да ги безпокои. Това място беше неговата малка тайна. Възнамеряваше да го покаже на Алексей като награда, само в случай, че престане да се държи като бебе… Беше го открил на третия ден от пътуването. Към него водеше една желязна врата в дъното на коридора, по който се отиваше в машинното отделение. А зад вратата имаше шахта с извита метална стълба.
Страната на чудесата.
Стълбата водеше нагоре, през всичките три нива. На второто от тях имаше тесен мостик, покрит с листове дебела ламарина, които пружинираха под краката. Той свършваше при боядисана в синьо врата, която Яков не си беше правил труда да провери, тъй като истинското удоволствие се намираше още по-нагоре, чак до широкия комин на машинното.
Малката площадка също пружинираше под краката им. Под нея зееше истинска бездна. Яков подскочи няколко пъти, просто за да уплаши Алексей.
— Недей, движи се! — изкрещя другото момче.
— Това е част от пътуването в Страната на чудесата! — извика Яков с доволна усмивка на лице. — Не ти ли харесва?