— Не й се глезя… — промълви след известно време Алексей.
— Хич не ме интересува — промърмори Яков.
— Но другите момчета я харесват. Не си ли чул какво говорят за нея? — Алексей помълча малко, после добави: — На мен ми харесва как мирише… Жените миришат различно. Меко…
— Мекото не мирише — отбеляза Яков.
— Напротив… Когато помиришеш жена като нея, веднага разбираш, че е мека на пипане… — Алексей погали Шушу, в сандъка се разнесе съскането на протъркания плат под ръката му. — Мама миришеше така…
Яков си спомни съня. Усмихващото се лице на майка му, русата къдрица, паднала над очите й. Алексей е прав, рече си той. Жената от съня му положително излъчваше мекота…
— Звучи глупаво, но така я помня — тихо добави Алексей. — Някои неща ги запомняш завинаги…
Яков се протегна, краката му опряха в насрещната стена на сандъка. „Дали пък не съм пораснал?“, учуди се той. „Дано! Дано да стана толкова голям, че краката ми да пробият тези дъски!“
— Понякога не мислиш ли за майка си? — попита Алексей.
— Не.
— Сигурно не я помниш…
— Помня, че беше истинска красавица. Със зелени очи…
— Откъде знаеш? Чичо Миша казва, че си бил бебе, когато те е напуснала…
— Не съм бил бебе, а на четири години…
— Аз бях на шест, когато ме напусна моята — поклати глава Алексей. — И пак не си спомням почти нищо…
— Казвам ти, че имаше зелени очи…
— Добре де, имала зелени очи. И какво от това?
Разговорът им беше прекъснат от затръшването на метална врата. Яков протегна врат от отвора на сандъка и погледна нагоре. Пак беше Надя. Русата й коса се мерна над металната мрежа на пътеката и изчезна.
— Аз не я харесвам — обяви Яков.
— Аз пък напротив. Бих искал да ми е майка…
— Тя изобщо не обича деца…
— Тогава защо каза на чичо Миша, че живота си дава за нас?
— Ама ти повярва ли й?
— Защо ще лъже?
Яков напразно се опита да намери отговор на този въпрос. Но дори и да беше успял, за Алексей това нямаше да има никакво значение. И той е глупак, като всички останали. Надя ги беше излъгала. На този кораб имаше единадесет момчета, всичките влюбени в нея. Биеха се кой да седне до нея на вечеря, гледаха я влюбено, душеха я като гладни животни. А вечер, проснати в койките си, шепнешком споделяха впечатленията си от нея. Каква храна предпочита, как се храни, какво бельо носи под сивите си поли… Спореха дали омразният на всички Григорий й е любовник. Тези спорове винаги завършваха с мнението, че това е невъзможно. А след това идваше ред на познанията им по въпросите на женската анатомия. По-големите момчета описваха до най-малките детайли функциите на дамските превръзки и тампоните, както и точното място, където се вкарват те… А по-малките оставаха с впечатлението, че жените са странни създания, притежаващи тъмни и тайнствени дупки къде ли не… Но това още повече усилваше възхищението им от Надя.
Яков споделяше това възхищение, но само толкова. За разлика от останалите момчета той не обожаваше Надя, а по-скоро се страхуваше от нея.
Главно заради кръвните проби.
На четвъртия ден от плаването, когато повечето момчета все още стенеха и повръщаха от пристъпите на морска болест, Надя и Григорий се появиха с подноси, върху които имаше епруветки и спринцовки. Ще усетите леко убождане и нищо повече, уверяваха те. Трябва да сме сигурни, че сте здрави. Никой няма да ви осинови, без да е убеден в доброто ви здраве. После тръгнаха от койка на койка, а епруветките върху подносите тихо звънтяха от люшкането. Надя изглеждаше зле, сякаш всеки момент щеше да повърне. С вземането на кръв се занимаваше Григорий. Преди процедурата той питаше за името на съответното момче, а след това му слагаше пластмасова гривна с някакъв номер. После пристягаше ръката му с гумен маркуч и чакаше изпъкването на вените. Някои от момчетата плачеха от страх. Надя сядаше при тях и ги държеше за ръката, докато траеше процедурата.
Яков беше единственият, когото тя не успя да успокои. Направи всичко възможно, но той отказваше да стои мирно. Не искаше иглата във вената си, не даваше на Григорий да го докосне. В един момент дори успя да му нанесе доста здрав ритник. Тогава Надя показа истинския си нрав. Стисна ръката му в желязна хватка и я прикова към леглото. Докато кръвта му пълнеше епруветката, от устата й се сипеха тихи и успокоителни слова. Отстрани изглеждаше така, сякаш тази мила жена прави всичко възможно да успокои непокорното момче. Но Яков, заковал поглед в светлите й очи, видя и усети нещо съвсем различно.