По-късно прегриза пластмасовата си гривна и я хвърли в морето.
Алексей обаче все още носеше своята. Номер 307. Това беше неговият сертификат за добро здраве.
— Мислиш ли, че тя има свои деца? — попита Алексей.
— Надявам се да няма — потръпна Яков и бавно пропълзя към отвора на сандъка. Погледна нагоре. Извитата желязна стълба беше пуста, а синята врата — плътно затворена.
Изправи се и изтръска талаша от дрехите си.
— Гладен съм — промърмори той.
Прогнозата на готвача се сбъдна. Потискащото спокойствие на мрачния следобед беше заменено от силно вълнение. Това не беше истинска буря, но времето беше достатъчно неприятно и всички си останаха по кабините — както възрастни, така и деца. Алексей категорично отказа да напусне койката си, въпреки увещанията на Яков. Навън беше мокро и студено, палубата застрашително се люшкаше. Изобщо не усещаше тръпката, която караше Яков да се завира из най-затънтените кьошета на кораба. Предпочиташе койката, топлината на одеялото върху раменете си, познатата миризма на Шушу, който спеше на възглавницата до него.
През цялата сутрин Яков напразно се опитваше да го измъкне от топлото легло и да го отведе на ново пътешествие в Страната на чудесата. В крайна сметка се отказа и тръгна сам. Един-два пъти се спусна в каюткомпанията, просто да провери дали Алексей не е променил намеренията си. Но приятелят му спа през целия следобед, не стана дори за вечеря…
Събуди се посред нощ и веднага усети, че нещо се е променило. Отначало не разбра какво точно, първото му усещане беше, че бурята е отминала. После изведнъж си даде сметка, че корабът не се клати, а грохотът на корабния двигател се е превърнал в меко, едва чуто боботене.
Слезе от койката и разтърси раменете на Алексей.
— Събуди се!
— Махай се! — сънливо промърмори Алексей.
— Слушай, спряхме да се движим…
— Не ми пука.
— Ела да хвърлим по едно око!
— Спя, не виждаш ли? — ядосано отвърна Алексей.
— Спиш вече цяло денонощие. Не искаш ли да видиш сушата? Сигурно сме близо до суша, корабът едва ли би спрял насред океана… — Приведе се над ухото на Алексей и съблазнително прошепна: — Може би ще видим светлините на Америка! Ако не дойдеш с мен, всичко ще пропуснеш!
Алексей въздъхна, тялото му се размърда под одеялото. Очевидно се колебаеше. Яков реши, че е време за последната примамка.
— От снощи ми остана един картоф — рече той. — Ще ти го дам, ако дойдеш с мен…
Пропуснал вечерята и закуската, Алексей беше гладен като вълк.
— Добре, добре — надигна се той и започна да си обува обувките. — Къде е този картоф?
— Първо ще се качим горе…
— Ти си мръсник, Яков!
Минаха на пръсти покрай койките със спящите момчета и се изкачиха на палубата.
Навън духаше лек ветрец. Приближиха се към парапета, очаквайки да видят светлините на пристанището и града зад него. Но такива светлини нямаше. По небето мигаха бледи звезди, хоризонтът чезнеше в непрогледен мрак.
— Нищо не виждам — обяви след малко Алексей. — Дай си ми картофа!
Яков извади съкровището от джоба си и му го подаде. Алексей го захапа веднага, като див звяр.
Капитанската кабина беше осветена от зеленикавото сияние на радара, зад стъклото се движеше неясната фигура на щурмана. Какво ли вижда в този мрак?
Алексей приключи с картофа и изпъна рамене.
— Отивам да си легна — обяви той.
— В кубрика може би ще се намери още нещо за хапване — направи опит да го съблазни Яков.
— Там има мишки, освен това ми е студено — отвърна Алексей и се обърна към трапа.
— На мен не ми е студено…
— Тогава стой тук колкото щеш…
Бяха на крачка от желязната стълба, когато до слуха им долетя пронизително свистене. Палубата се обля от ослепителна светлина. И двамата се заковаха на място.
В следващия миг Яков протегна ръка и дръпна Алексей под укритието на металните стъпала. Чуха някакви гласове, после в кръга на прожекторите се появиха двама мъже, облечени в бяло. Носеха някакъв метален сандък, капакът му отскочи с пронизително стържене. От вътрешността му блесна синьото око на портативен прожектор.