— Проклети механици! — изруга единият от мъжете. — Не искат да го поправят и това си е!
После двамата погледнаха към тъмното небе, от което долиташе все по-нарастващ грохот.
Яков също вдигна глава. Грохотът се приближаваше с всеки отминал миг, свистенето се усили. Мъжете се дръпнаха назад. Ритмичното свистене стана оглушително и сякаш увисна над кораба.
Алексей притисна ушите си с ръце и се сви в подножието на стълбата. Яков не се помръдна. Очите му следяха хеликоптера, който плавно кацна на обляната от ослепителна светлина палуба.
Приведен напред, единият от мъжете в бяло затича към него. Вратичката се отвори, но Яков не успя да зърне какво има в кабината, тъй като стълбата му пречеше. Изскочи изпод металното си прикритие и направи няколко крачки по посока на хеликоптера. В кабината бяха пилотът и някакъв мъж в цивилно облекло.
— Хей, момче!
Яков вдигна глава към мостика и срещна сърдития поглед на щурмана.
— Какво правиш там? Я се качвай тук, преди да си попаднал под витлото!
Вторият мъж в бял комбинезон също забеляза момчетата и бързо тръгна насам. Лицето му беше намръщено.
Яков забърза нагоре по стълбата, Алексей го последва.
— Не знаете ли, че трябва да стоите настрана, когато каца хеликоптер? — изкрещя щурманът, хвана ги за раменете и ги дръпна в кабината. — Сядайте там!
— Само гледахме — оправда се Яков.
— А защо не сте в леглата?
— Аз бях в леглото, но той ме накара да изляза! — извика Алексей и насочи пръст в гърдите на Яков.
Щурманът го стисна за тънкия врат и заплашително изръмжа:
— А чувал ли си какво може да направи с главата ти витлото на един хеликоптер? Ще я откъсне като на пиле! Затова трябва да стоите настрана, ясно ли е? Иначе глупавите ви глави ще отхвръкнат!
— Аз не исках да излизам на палубата! — разрева се Алексей.
Моторът на хеликоптера рязко се изфорсира и те извърнаха глави към прозореца. Тъкмо навреме, за да видят как огромния скакалец плавно се отлепи от палубата и изчезна в нощта. Белите облекла на двамата мъже потрепваха от вятъра. Грохотът бързо заглъхна.
— Къде отива? — попита Яков.
— Да не мислиш, че знам? — изръмжа в отговор щурманът. — Аз им трябвам само за да обърна корпуса по вятъра, за да кацне проклетия вертолет. — Протегна ръка и щракна някакъв ключ. Прожекторите угаснаха, палубата изчезна в мрака.
Яков притисна нос в дебелото стъкло. Хеликоптерът беше изчезнал, наоколо цареше непрогледна тъмнина.
Алексей продължаваше да плаче.
— Хайде, стига — потупа го по рамото щурманът. — Я се виж какъв голям мъж си, а цивриш като жена!
— За какво дойде този вертолет? — попита Яков.
— Нали ти казах? Да вземе товар…
— Какъв товар?
— Не съм питал. Правя това, което ми заповядат и толкоз…
— Кой ти заповядва?
— Пътниците в кабините на кърмата — отвърна щурманът и го побутна към изхода. — А сега върви да спиш, защото си имам работа…
Яков се подчини и тръгна след Алексей, който вече беше побързал да излезе навън. Погледът му попадна на малката сребърна точица, която проблясваше между концентричните кръгове на радара. Отдавна познаваше този уред, дълго беше седял като омагьосан пред зеления екран.
— Това кораб ли е? — попита той и посочи с пръст пулсиращата бяла точица.
— Че какво друго може да бъде? — изръмжа щурманът. — Хайде, изчезвай оттук!
Обувките на момчетата затрополиха по железните стъпала към главната палуба. Яков вдигна глава и видя силуета на щурмана, очертал се на зеленикавия фон на радара. Този човек никога не спи, поклати глава той, после промърмори:
— Вече знам накъде тръгна онзи хеликоптер…
Пьотр и Валентин не се появиха на закуска. Това не учуди никого, тъй като новината за среднощното им отпътуване вече беше обиколила кубрика. Яков хвърли поглед към момчетата, насядали около дългата маса в кубрика. Всички мълчаха. Едва ли някой от тях разбираше защо именно Пьотр и Валентин бяха първите осиновени от цялата група. Всички бяха единодушни по въпроса, че Пьотр ще остане последен, или, в най-добрия случай, ще бъде осиновен от някое американско семейство, което си пада по идиоти. За разлика от него Валентин, който се присъедини към групата в Рига, беше достатъчно умен и хубав, но по-малките момчета бързо разбраха за тайната му страст. Вечер, след като изгаснеше осветлението, той се промъкваше гол в койката на някое от тях и дрезгаво шепнеше: „Виж какъв е голям, хвани го!“. Караше малките насила да го опипват.