Но сега и него го нямаше. Както Надя им обясни, двамата с Пьотр вече си имали нови родители.
Следобед Яков и Алексей излязоха на палубата и се излегнаха точно на мястото, където през нощта беше кацнал хеликоптера. Отправиха погледи към синьото небе, в което не се виждаха нито облаци, нито хеликоптери. Дъските бяха приятно затоплени и те станаха сънливи като две малки котенца.
— Ако мама е жива, аз не искам да ме осиновяват — промърмори със затворени очи Яков.
— Да, ама не е жива…
— А може би е…
— Защо тогава не е дошла да те вземе?
— Може би ме търси — въздъхна Яков. — Но аз съм тук, насред океана, където никой не може да ме намери… Дори с радар. Ще кажа на Надя да ме върне обратно. Не искам друга майка…
— Аз пък искам — рече Алексей, помълча малко, после попита: — Мислиш ли, че ми има нещо?
— Освен забавеното ти развитие? — ухили се Яков.
Алексей не отговори и той се обърна да го погледне. С учудване видя, че приятелят му е сложил ръка над очите си, а раменете му конвулсивно потръпват.
— Хей, да не би да ревеш?
— Не.
— Ревеш, нали?
— Не.
— Господи, какво си бебе! Не си със забавено развитие, аз само се пошегувах…
Алексей присви колене към гърдите си. Не издаваше нито звук, но Яков видя как гърдите му конвулсивно се свиват и разпущат. Не знаеше какво да каже, в главата му се въртяха само обидни думички. Тъпо момиченце, лигльо… Въздържа се да ги каже на глас, защото никога не беше виждал приятеля си в това състояние и малко се изплаши. Нима това момче не разбира от майтап?
— Дай да слезем долу и да се полюлеем на въжето — смушка го в ребрата той.
Алексей ядосано го отблъсна и скочи на крака. Лицето му беше червено и мокро.
— Какво ти става бе, човек? — втренчи се в него Яков.
— Защо избраха онзи тъпак Пьотр, а не мен? — проплака приятелят му.
— Мен също не ме избраха — въздъхна Яков.
— Да, ама на мен всичко ми е наред! — извика Алексей, обърна се и побягна.
Яков остана на място, сведе очи към сакатата си ръка, после поклати глава.
— И на мен всичко ми е наред!
— Офицер на Б-3 — обяви Кубичев.
— Винаги започваш с този ход. Никога ли не опитваш нещо ново?
— Вярвам в изпитаните ходове. Освен това те бия… Ти си на ход, побързай!
Яков започна да върти дъската и да я разглежда от различни ъгли. Отпусна се на колене и внимателно огледа редицата на пешките. Представяше си ги като рицари в желязна броня, които очакват заповед за атака.
— Какво правиш, за бога? — попита Кубичев.
— Забелязал ли си, че царицата има брада?
— Какво?
— Виж я, има брада!
— Това е якичката й — нетърпеливо изсумтя механикът. — Няма ли да играеш?
Яков върна царицата на мястото й и взе един офицер. Остави го върху дъската, взе го отново… Около тях оглушително тракаха двигателите на Ада.
Кубичев го заряза и започна да прелиства някакво списание. Стоте най-красиви жени на Америка… От време на време от устата му излиташе презрително сумтене.
— Това ли наричат красота?… Тая и на кучето си няма да дам да я чука!…
Яков премести царицата си на Б-4.
— Хайде, ти си наред…
Механикът отмести списанието и огледа дъската.
— Защо винаги допускаш една и съща грешка? — попита той. — Рано е да правиш този ход с царицата! — Захвърли списанието и се наведе да премести една от пешките си. В този момент Яков забеляза женското лице, което се усмихваше от снимката. Една руса къдрица беше паднала над челото. Усмивката й беше меланхолична, очите гледаха някъде надалеч.
— Това е майка ми — обяви той.
— Какво?
— Тя е. Моята майка! — Протегна ръце към списанието и бутна сандъка, който им служеше за масичка. Шахматната дъска се преобърна, фигурите се разпиляха по пода.
Но Кубичев го изпревари и притисна списанието до гърдите си.
— Какво ти става, по дяволите?
— Дай го! — изкрещя Яков, вкопчил се в ръката му. — Дай го!
— Шантаво копеле! Това не е майка ти!
— Тя е! Помня лицето й. Изглеждаше точно така!
— Престани да ме драскаш, чуваш ли?
— Дай списанието!
— Добре, добре — отстъпи механикът и шумно стовари списанието върху сандъка. — Ето… Разгледай я добре и ще разбереш, че това не е майка ти!