Нямаше никакво желание да узнае това.
Почукването се прекрати. Библиотекарката беше оставила печата и я гледаше.
„И тя се разкъсва от любопитство, подобно на всички останали в тази болница!“
Леко изчервена, Аби взе купчината ксерокопирани материали и ги понесе към бюрото й.
— Колко са? — попита жената.
— Не знам. Всичките са по нареждане на доктор Уетиг. Пишете ги на Учебната програма…
— Трябва ми точната бройка, за да я впиша в журнала — сухо поясни библиотекарката.
Аби тръсна купчината на бюрото и започна да брои. Би трябвало да се досети, че няма да й се размине. Това женище работеше в „Бейсайд“ от векове и не пропускаше да напомни на всеки новодошъл, че в библиотеката цари ред, определен от нея… Обзе я задушаващ гняв срещу тази тъпа бюрократка, срещу цялата болница, срещу объркания си живот…
— Двеста и четиринадесет! — обяви най-сетне тя и шумно тръшна купчината върху плота. После изведнъж замръзна. От първата страница я гледаше името Арън Ливай, доктор на медицинските науки. А заглавието на статията гласеше: „Сравнителни характеристики на шансовете за оцеляване на лежащоболни пациенти със сърдечни трансплантации и амбулаторни реципиенти“. Автори бяха Арън, Радж Мохандас и Лорънс Кунслър. Гледаше втренчено името на Арън, в душата й нахлу споменът за грозната му смърт.
Библиотекарката също го забеляза и поклати глава.
— Трудно ми е да повярвам, че го няма…
— И на мен — прошепна Аби.
— Още по-трудно ми е да гледам двете имена под статията…
— Моля?
— Доктор Кунслър и доктор Ливай — поясни жената.
— Страхувам се, че не познавам доктор Кунслър — колебливо рече Аби.
— О, той работеше тук доста преди вас — отвърна библиотекарката, затвори журнала и го върна на мястото му. — Случи се преди шест години, ако не и повече…
— Какво се е случило преди шест години?
— Съвсем същото като при случая Чарлс Стюарт. Онзи, който скочи от моста Тобин… И доктор Кунслър скочи оттам.
Аби втренчи поглед в името, изписано под статията.
— Искате да кажете, че се е самоубил?
— Да — кимна библиотекарката. — Като доктор Ливай…
Тропането на плочките за маджонг върху масата за хранене беше твърде силно, за да се чуват. Вивиан затръшна кухненската врата и се върна пред умивалника, където беше оставила купата със зелен боб. Отново се залови да реже извитите опашчици на шушулките, а горната част прехвърляше в специална чиния. Това го вършат само шантавите китайци, поясни на Аби тя. Те са единствените хора на света, който са в състояние да изгубят часове за приготовлението на храна, унищожавана за броени минути. На кого му пука за опашките на шушулките, по дяволите? На баба й, разбира се. И на приятелките на баба й… Поднеси на тези достолепни дами купичка боб с неизрязани шушулки и гледай какво става! Веднага ще сбърчат деликатните си нослета! Ето защо добре възпитаната внучка беше заета с отговорната задача да изрязва опашчиците на боба. Нямаше никакво значение, че тази внучка е талантлив хирург, който всеки момент ще започне частна практика… Изпълняваше тази задача с обичайните за нея резки и точни движения, истинска фурия в действие. Слушаше разказа на Аби внимателно, но ръцете й не спираха нито за миг.
— Исусе! — направи гримаса тя. — Наистина си загазила!
Почукването на плочките в съседната стая затихна. Това означаваше, че е започнала нова игра и участниците в нея обмислят първите си ходове.
— Какво да правя според теб? — попита Аби.
— Каквото и да направиш, все си вътре — отсече Вивиан. — Тоя тип те е спипал!
— Точно затова съм тук. Ти вече пострада от Виктор Вос и знаеш на какво е способен…
— Знам — въздъхна Вивиан. — При това твърде добре…
— Мислиш ли, че трябва да отида в полицията? Или да си затрая с надеждата, че ще ми се размине?
— Какво мисли Марк?
— Той е на мнение, че трябва да си държа устата затворена.
— Съгласна съм с него. Наречи го наследствено недоверие към властите. Но ти очевидно изпитваш доста по-голямо доверие към полицията, след като си готова да се предадеш и да очакваш справедливост от тях. — Вивиан избърса ръцете си с някаква кърпа и я погледна. — Наистина ли допускаш, че пациентката ти е убита?