Метрдотелът се плъзна покрай тях, повел наконтена млада жена към една от съседните маси. Компанията я посрещна с радостни подвиквания:
— Ето те и теб, скъпа!
— Каква разкошна рокля!
Аби рязко се обърна. Тази възбудена шумотевица й се стори вулгарна, дори обидна. Никак не й се излизаше, но Марк предложи да вечерят навън. Имаха твърде малко свободни дни, в които да са заедно. А и все още не бяха отпразнували годежа си… Поръча вино, вдигна тост и… вече довършваше бутилката. Напоследък пиеше доста. Наблюдавайки го как опразва поредната чаша, Аби мрачно помисли, че нейните проблеми в болницата се отразяват и върху Марк…
— Защо никога не си споменавал за тях? — попита тя.
— Не е ставало дума…
— А би трябвало… Особено след смъртта на Арън. За шест години екипът губи трима от своите членове, но никой и зъб не обелва… Човек остава с чувството, че се страхувате.
— Не е удобно да се говори за тези неща — въздъхна Марк. — Гледаме да ги избягваме, особено пред Мерили. Тя беше близка с жената на Хенеси, дори стана кръстница на детето й…
— Онова дете, което е починало?
Марк кимна.
— Беше истински шок. Едно цяло семейство си отиде за нищо. Когато научи, Мерили изпадна в истерия…
— Твърдо беше нещастен случай, така ли?
— Купиха тази къща само няколко месеца преди това. Така и не успяха да сменят старата камина. Да, беше нещастен случай…
— Но не и смъртта на Кунслър, нали?
— Не — въздъхна Марк. — Смъртта на Лари не беше нещастен случай…
— Защо го е направил, според теб?
— Защо го направи Арън? — отвърна с въпрос той. — Защо въобще хората се самоубиват? На този въпрос могат да се намерят поне половин дузина отговори, Аби… Но истината никой не я знае. Никой не може да разбере истинските причини за подобен акт. Пред очите ни е общата картина и ние доволно си казваме: „Нещата вървят добре…“. Нещата винаги вървят добре. Но, неизвестно как и защо, Лари е изгубил тази обща перспектива. Вече не е в състояние да гледа оптимистично на нещата. Това е момента, който се оказва фатален за много хора — момента, в който престават да виждат бъдещето…
Марк отпи глътка, после още една. Стори го механично. Личеше, че е изгубил удоволствието от хубавото вино и добрата храна.
Отказаха се от десерта и напуснаха ресторанта. И двамата бяха мрачни, обзети от меланхолична депресия.
Времето беше все така лошо. Към ситния дъждец се беше прибавила и мъгла. Равномерното съскане на чистачките по стъклото беше единствения звук в купето. „Това е моментът, който се оказа фатален за много хора“, беше казал Марк. Моментът, в който престават да виждат бъдещето…
Заковала очи в мокрото стъкло пред себе си, Аби мрачно поклати глава. „Май и аз наближавам този момент. Не виждам бъдещето. Не зная какво ще се случи с мен. Дори и с нас двамата…“
— Искам да ти покажа нещо — тихо промълви Марк. — Искам да чуя мнението ти за него. Може би ще ме вземеш за луд, но все пак се надявам идеята да ти хареса…
— Каква идея?
— Нещо, за което мечтая отдавна…
Колата се насочи на север и скоро напусна Бостън. Прекосиха Ревиър, Лин и Суомпскот, след което Марк намали скоростта и отби по разклонението, което водеше към пристанището на Марбълхед.
— Тя е там, в дъното на кея…
Тя беше яхта, разбира се.
Трепереща от студ и озадачена, Аби стоеше на пристана и гледаше Марк, който възбудено крачеше напред-назад по дължината на яхтата. Гласът му звучеше оживено, далеч по-оживено отколкото в ресторанта преди половин час.
— Тя е „Круизър“ с дължина 16 метра и половина, оборудвана с всичко необходимо. Чисто нови платна, модерни навигационни уреди. Почти неизползвана. Може да ни отведе където пожелаем. На Карибите, в Тихия океан, навсякъде! Пред теб стои свободата, Аби! — Изправен на ръба на кея, той вдигна ръце и с благоговение добави: — Абсолютната свобода!
— Не разбирам — поклати глава тя.
— Това е начинът да избягаме! Майната му на града, майната й на болницата! Купуваме тази яхта и тръгваме!
— Къде?
— Няма значение къде!
— Но аз не искам да ходя никъде…
— Няма причини да останем тук. Не и в момент като този…
— За мен има причини, Марк! Не мога да си събера багажа и да тръгна нанякъде, просто ей така! Остават ми цели три години практика, без които никога няма да стана хирург!