— Но аз съм хирург, Аби! Аз съм това, което ти искаш да станеш. Каквото мислиш, че искаш да станеш… И мога да ти кажа, че изобщо не си заслужава!
— Работя упорито години наред — тръсна глава Аби. — И нямам никакво намерение да се отказвам!
— Ами аз?
Тя втренчено го погледна. Разбира се. Всичко това е за него! Яхтата, желанието да избяга, да бъде свободен. Мъжът, който скоро трябва да се ожени, изведнъж е обзет от желанието да избяга. Желание, което обхваща мъжете от време на време, но никой от тях не е в състояние да обясни…
— Искам това, Аби! — пристъпи към нея той. Очите му трескаво блестяха. — Вече направих оферта за тази лодка! По тази причина закъснях. Имах среща с брокера…
— Направил си оферта, без да ми кажеш? Без дори да ми се обадиш?
— Зная, че звучи налудничаво, но…
— Но как можем да си я позволим? Аз съм затънала до гуша в дългове, които ще погасявам още години! А ти купуваш яхта!
— Можем да теглим заем… Все едно, че купуваме втора къща.
— Това не е къща!
— Но въпреки това е инвестиция.
— Аз не бих инвестирала своите пари в подобно нещо!
— Никой не иска подобно нещо от теб. Аз харча мои пари, а не твои!
Тя хладно го изгледа и отстъпи крачка назад.
— Прав си — рече. — Тук моите пари нямат нищо общо…
— Аби! — простена той. — Моля те!
Отново заваля, ситните студени капчици я накараха да настръхне. Обърна се и тръгна към колата.
Марк я последва. Известно време и двамата мълчаха, заслушани в тропота на дъждовните капки по покрива.
— Ще оттегля офертата си — тихо промълви той точно в момента, в който мълчанието стана непоносимо.
— Не съм казала, че искам това — тръсна глава Аби.
— Тогава какво искаш?
— Искам повече да си споделяме. Парите не ме интересуват. Но ме боли като казваш, че става въпрос за твоите пари. Така ли ще я караме в бъдеще? Твое, мое? Ами защо тогава не помолим адвокатите си да изготвят едно хубаво предбрачно споразумение? Което да дели всичко — от мебелите до децата!
— Нищо не разбираш! — въздъхна Марк и завъртя стартерния ключ. В гласа му прозвуча неочаквана нотка на отчаяние.
Пътят до дома изминаха в пълно мълчание.
— Може би трябва да обмислим още веднъж годежа си — тихо промълви Аби. — Може би не бракът е това, което искаш…
— А ти искаш ли го? — стрелна я с поглед той.
Тя извърна глава към прозорчето и въздъхна.
— Вече не знам…
И това си беше чистата истина.
„Безмилостен убиец пропълзя в къщата на доктор Алън Хенеси, докато семейството му кротко спеше.
Смъртоносният въглероден двуокис от дефектна камина е причинил смъртта на тридесет и четири годишния Хенеси, съпругата му Гейл на тридесет и три и тяхната шестмесечна дъщеря Линда. Телата са били открити на следващия ден от приятел на семейството, поканен за новогодишен обяд…“
Аби завъртя микрофиша и на екрана се появи снимка на семейство Хенеси. Неговото лице беше преднамерено сериозно, докато в очите на жена му проблясваха весели искрици. Снимка на бебето липсваше. В „Глоуб“ вероятно са решили, че всички шестмесечни бебета изглеждат еднакво…
Извади микрофиша и го замени с друг, съдържащ течението на вестника три и половина години преди смъртта на семейство Хенеси. Материалът, който търсеше, се оказа на първа страница.
„Откритият във вторник труп на удавник в акваторията на бостънското пристанище, беше идентифициран днес като доктор Лорънс Кунслър, гръден хирург в една от местните болници. Миналата седмица колата на доктор Кунслър беше открита празна в южния край на моста Тобин. Полицията предполага, че смъртта му е акт на самоубийство. Но следствието продължава, тъй като до този момент няма свидетел на инцидента…“
Аби постави снимката на Кунслър в центъра на екрана. Беше една от онези предварително нагласени фотографии, които не показват нищо. Облечен в бяла престилка и със стетоскоп в ръка, доктор Кунслър гледаше право в обектива.
Гледаше в нея.
„Защо го направи?“, попита безмълвно Аби. „Защо скочи от този мост?“ После неволно добави: „А дали наистина си скочил?“.