Десертът представляваше пъстра плодова салата с ванилов сладолед. Имах чувството, че никога през живота си не бях близвала храна. Ако това беше истинският й вкус, то тогава какво бях яла до този момент? Сетих се за Мей и споделената ни любов към сладкото. Направо щеше да оближе паничката. А и несъмнено щеше да обере точките в тази игра.
Не ни беше позволено да ставаме от масата, докато всички не се навечерят, а след това - директно по леглата.
- Все пак на сутринта ви предстои да се запознаете лично с принц Максън и трябва да сте свежи - аргументира се Силвия. - Нали е бъдещият съпруг на някоя от вас.
Из салона се разнесоха няколко въздишки.
При този поход по стълбището тракането на токчета беше осезаемо по-кротко. Нямах търпение да се отърва както от високите обувки, така и от роклята. В раницата си имах един-единствен чифт лично мои дрехи и ми дойде наум да ги облека, само и само да се почувствам себе си, макар и за момент.
Като стигнахме коридора, всички се разпръснахме към стаите си. Марли ме издърпа настрани.
- Добре ли си? - загрижи се тя.
- Да. Просто няколко момичета ме гледаха странно по време на вечеря - опитах да не прозвуча хленчещо.
- Леко са попритеснени, задето те харесаха толкова хора - махна небрежно с ръка тя.
- Но и теб те харесаха. На колко табели пишеше името ти? Как така момичетата не те гледаха на кръв?
- Май не си прекарвала много време в момичешки компании, а? - усмихна ми се дяволито, сякаш да ми загатне какво се случваше.
- Не. Общувам главно със сестрите си - признах си.
- Домашно образование, предполагам?
-Да.
- Е, аз пък посещавам училище заедно с други Четворки, всичките момичета, и им знам номерата. Работата опира до това да влезеш под нечия кожа, да опознаеш най-дълбоките му страхове. Много от момичетата ми правят двусмислени комплименти, пускат ми хапливи коментарчета. Знам, че на пръв поглед изглеждам общителна, но дълбоко в себе си съм свенлива, и тяхната цел е да подронят фасадата ми с думи.
Сбръчках чело. Правеха го умишлено?
- А ти... каквато си тихичка и загадъчна...
- Не съм загадъчна - прекъснах я аз.
- Само малко. А понякога хората се колебаят дали да разтълкуват мълчанието като самоувереност, или като плахост. Затова те гледат така, сякаш си нищожество, имайки надеждата, че и ти ще започнеш да се възприемаш по този начин.
- Хм. - Имаше логика. Питах се с коя ли черта на характера си предизвиквах самозащитна реакция у хората. - И каква е тайната ти? Как ги надвиваш?
Тя се усмихна.
- Не им обръщам внимание. Една позната например така се вбесява, ако не успее да ти развали настроението, че просто се нацупва и млъква. Така че - спокойно. Трябва само да се преструваш, че нападките им не ти влияят.
- Действително не ми влияят.
- Почти ти хванах вяра... но не съвсем. - Изкиска се тихичко и топлият й глас се изпари в смълчания коридор. - Можеш ли да повярваш, че на сутринта най-накрая ще го срещнем? - Попита ме неочаквано, насочвайки разговора ни към по-важни за нея въпроси.
- Всъщност не мога. - Възприемах Максън като призрак в двореца: някакво смътно присъствие, което така и не се материализираше.
- Ами освен да ти пожелая успех утре. - Личеше си, че го каза от сърце.
- Аз пък ти желая още по-голям успех, Марли. Сигурна съм, че принц Максън ще е изключително щастлив да се запознае с теб. - Стиснах ръката й веднъж.
Тя ми благодари с развълнувана, но и леко плаха усмивка, после се отправи към стаята си.
Когато влизах в своята, през отворената врата отсреща дочух Бариел да мъмри една от прислужничките си. Тя ме видя и тресна вратата в лицето ми.
Много мило, няма що!
Естествено, и моите прислужнички ме очакваха в стаята, готови да ми помогнат със събличането и вечерния тоалет. Нощницата ми, оскъдно зелено парцалче, лежеше опъната на леглото. И трите бяха проявили благовъзпитаността да не пипат раницата ми.
Действаха чевръсто, но внимателно. Безупречно бяха усвоили рутината, но не претупваха нито стъпка от нея. Вероятно грижите им трябваше да ме отпуснат, но, честно казано, предпочитах да ме оставят сама. И все пак ми беше съвестно да ги пришпорвам, докато миеха ръцете ми, развързваха корсета на роклята ми и прикрепваха сребърната значка с името ми върху копринената нощничка. Цялото това внимание ме караше да се чувствам неловко, а те не спираха с въпросите. Постарах се да им отговарям възможно най-вежливо.
Да, вече бях видяла всички претендентки. Не, не ми се струваха особено разговорливи. Да, вечерята беше приказна. Не, тази вечер нямаше предвидени срещи с принца. Да, страшно уморена бях.