По бузите на Марли се стичаха вадички сълзи, но поне беше запазила самообладание. Сграбчих я за ръката и я изправих.
- Подсуши си очите и стой на крака - изръмжах в ухото й.
- Моля? - изписука тя.
- Имай ми доверие.
Марли избърса страни с крайчеца на роклята си и по- изопна гръб. Пипна тук-там лицето си, вероятно за да провери дали не се е размазал гримът й. После се обърна към мен, търсейки одобрение.
- Това вече е друго нещо. Извинявай, задето те нахоках, но ще трябва да ми се довериш за момент, става ли? - Гузно ми беше, че й се развиках насред целия този смут, но на всяка цена я исках със самоконтрола на кралица Амбърли. Несъмнено Максън търсеше тази черта у бъдещата си съпруга, а Марли заслужаваше да спечели.
Приятелката ми кимна.
- Не се извинявай, права си. Така де, опасността премина, поне засега. Нямам причина да се тревожа.
В отговор й кимнах одобрително, макар и на сто процента да грешеше. Опасността не беше преминала.
Стражите стояха в бойна готовност до солидните порти, а метежниците продължаваха да обстрелват стената и прозорците с тежките си боеприпаси. Наоколо не се виждаше часовник. Нямах представа от колко време се вихри офанзивата им, а това допълнително ме обезпокояваше. Как щяхме да разберем, ако успееха да проникнат в двореца? Дали щеше да е чак като похлопат на вратата? Нима беше изключено вече да са нахлули без наше знание?
Напрежението ме съсипваше. Вперих поглед във ваза с кичести цветя - неизвестно какви - и загризах един от съвършено лакираните си нокти. Реших да се преструвам, че ароматната аранжировка е центърът на света ми.
След като обиколи повечето момичета, Максън намина да провери и моето състояние. Изправи се от едната ми страна и също загледа пъстрия букет. И двамата не знаехме как да подхванем разговора.
- Как се чувстваш? - обади се пръв той.
- Добре съм - прошепнах аз.
Той помълча още секунда.
- Не ми изглеждаш добре.
- Какво ще се случи с прислужничките ми? - зададох му най-глождещия ме въпрос. Знаех, че аз самата съм в безопасност. За тях обаче не бях сигурна. Ами ако нахълтвайки в двореца, бунтовниците спипаха някоя от трите?
- Прислужничките ти? - учуди се той, а тонът му намекваше, че си има работа с кръгъл идиот.
- Добре ме чу - прислужничките ми. - Погледнах го право в очите, та дано се засрами от факта, че само каймакът на обитаващите замъка се намираше на защитено място. Усещах паренето на сълзи. Не исках да излизат на бял свят, затова задишах учестено, мъчейки се да охладя страстите си.
Той отвърна на съсредоточения ми поглед и като че ли го споходи прозрението, че момичето пред него стоеше едва едно стъпало над прислугата. Не ме тревожеше фактът, че можех да съм на тяхно място, но нима не беше парадоксално, че някаква си томбола обуславяше главнята разлика между мен и Ан например?
- Убеден съм, че са намерили укритие. Прислугата разполага със свои скривалища. А и стражите имат нареждане експедитивно да вдигат тревога из целия дворец. Били са предупредени за опасността. По принцип разполагаме с алармена система, но при последния щурм размирниците й видяха сметката. Служителите ни се опитваха да я ремонтират, но... - Максън въздъхна тежко.
Забих очи в пода, стремейки се да укротя паническите си мисли.
- Америка - подхвана пак състрадателно.
Обърнах лице към него.
- Всичко е наред. Бунтовниците нямаха добра организация, а и пребиваващите в двореца знаят как да се държат при критични обстоятелства.
Кимнах. Помълчахме известно време и усетих, че принцът се кани да продължи с обиколката си.
- Максън - привиках го шепнешком.
Той се обърна, донякъде изненадан от фамилиарния ми тон.
- Позволи ми да ти обясня за снощи. Когато дойдоха вкъщи да ме подготвят за Избора, един държавен служител ме предупреди да не ти отказвам нищо. Каквото и да било. При никакви обстоятелства.
Принцът се втрещи.
- Моля?
- Остави ме с впечатлението, че имаш право да поискаш... сещаш се какво. А и ти сам ми каза, че не си общувал с много жени. Пък след осемнайсетгодишна възраст... Отгоре на всичко изгони операторите. Просто ме поуплаши с близостта си.
Максън поклати глава, мъчейки се да асимилира информацията. По чертите на вечно спокойното му лице сега се преследваха унижение, гняв и недоумение.