- Всъщност, Максън, наистина вярвам, че ще намериш спътницата си сред нас. Откровена съм.
- Смяташ ли? - думите ми извикаха надежда в гласа му.
- Безспорно - отвърнах и сложих ръка на рамото му. Приятелският допир сам по себе си му донесе утеха. Колко ли рядко го докосваха други човешки същества? - Щом казваш, че животът ти е с краката нагоре, значи, тя е някъде наоколо. Опитът ми сочи, че истинската любов подбира най-неудачния момент да се появи. - Поусмихнах му се леко.
Предсказанието ми като че ли го разведри, а и на мен самата така подейства. Защото искрено вярвах в думите си. И дори да не откриех любов за себе си, можех поне да помогна на Максън в неговото търсене.
- Много се надявам с Марли да си паснете. Безкрайно мило същество е.
Лицето му придоби странна гримаса.
- Така изглежда.
- Моля? Имаш нещо против милите същества ли?
- Не, не. Харесвам ги - отвърна отсечено той. - Защо ти шарят очите? - Изстреля най-ненадейно.
- Какво?
- Не се задържат на едно място. Личи си, че ме слушаш, но все ми се струва, че в същото време търсиш нещо.
Май беше прав. По време на словоизлиянието му погледът ми непрестанно бе обхождал градината и прозорците, че дори и кулите по крепостните стени. Гонеше ме параноя.
- Натрапници... камери... - Поклатих глава, съзерцавайки нощното небе.
- Сами сме. Единственият страж е на пост до вратата - Максън посочи самотната фигура, осветена от външните лампи. Наистина никой не ни беше последвал дотук, и макар стаите да светеха, никой не надзърташе от прозорците. Одевешният ми оглед беше установил този факт, но потвърждението помагаше.
Стойката ми се поотпусна.
- Не обичам да ме надзирават. Ти? - попита ме той.
- Никак даже. Предпочитам да съм извън обхвата на радарите. Така съм свикнала да живея. - Проследих с поглед мотивите, издълбани в съвършено правилния каменен блок под мен, нарочно избягвайки контакт с очите му.
- Ще ти се наложи да се приспособиш към популярността. Натрапчивите хорски погледи ще продължават да те преследват дори като напуснеш двореца. Майка ми още поддържа контакти с някои от жените, участвали в тогавашния Избор. Всичките са възприемани като знатни персони. И до ден-днешен.
- Прекрасно, няма що! - простенах аз. - Поредната причина да гледам с оптимизъм
към бъдещето.
Максън ме наблюдаваше извинително, но аз извърнах лице. Току-що ми беше напомнено колко много ми костваше тая проклета игра, колко щях да страдам по предишния си живот. Хич не беше справедливо...
Бързо се опомних обаче. Не биваше да си го изкарвам на Максън. И той си патеше от целия този цирк, макар и по различен начин. Въздъхнах и извърнах погледа си към него. Междувременно лицето му бе придобило решително изражение.
- Америка, позволяваш ли да ти задам един личен въпрос?
- Зависи какъв - подсигурих се аз. Той ми отвърна с вяла усмивка.
- Ами... личи си, че не ти е приятно тук. Ненавиждаш правилата и спортната злоба, и публичното внимание, и вталените дрехи, и... е, храната поне ти харесва. - Усмихна се, а след него и аз. - Безкрайно много ти липсват домът, семейството... и някои други хора, предполагам. Не си правиш труда да прикриваш чувствата си.
- Да. - Врътнах очи. - Така си е.
- Но напук на носталгията и меланхолията, избираш да останеш в двореца, вместо да се прибереш вкъщи. Защо?
Буцата пак се опита да заседне в гърлото ми, ала не й го позволих.
- Не съм нещастна тук... и отлично знаеш защо.
- Е, понякога ти просветва. Виждал съм те да се усмихваш, докато си бъбрите с момичетата, а и на трапезата си в отлично настроение. Но в други случаи имаш толкова горчив вид. Ще ми споделиш ли причината? Без заобикалки.
- Просто поредната сълзлива история. Не е нито сензационна, нито вълнуваща. Повярвай ми. - Моля те, не ме пришпорвай. Нека не плача точно сега.
- Нищо. Иска ми се да чуя поне една реална любовна история, освен тази на родителите ми. Да разбера как се обичат хората отвъд тези стени, без правила и протоколи... Моля те.
Истината беше, че след толкова дълго спотайване не знаех как да предам историята си с думи. А и мислите за Аспен така ме натъжаваха. Способна ли бях изобщо да произнеса името му на глас? Поех си дълбока глътка въздух. Вече можех да нарека Максън свой приятел. Толкова се стараеше да е мил с мен, откровен...
- Във външния свят - посочих отвъд внушителните каменни стени - кастите са си изградили един вид симбиоза. Не че винаги сработва. Баща ми например поддържа контакт с три семейства, които купуват поне по една от картините му всяка година; аз пък с няколко, които винаги наемат мен за коледните си тържества. С две думи - имаме си редовни клиенти... Е, в същия дух ние пък сме редовни клиенти на неговото семейство. Те са от Шеста каста. Когато бюджетът ни го позволява, викаме майка му да ни помага с чистенето и инвентаризирането. С него се познаваме още от деца, само че тогава общуваше повече с големия ми брат, понеже са си връстници. Игрите им все бяха грубиянски, затова гледах да ги избягвам. Кота наследи занаята на баща ми. Преди няколко години една от металните му скулптури, по която се трудеше от отдавна, се продаде за впечатляваща сума. Може и да си чувал за него.