Всички отвърнахме в един глас.
- Грегъри Илеа!
Някои от момичетата дори запляскаха с ръце.
Силвия кимна.
- А победата му довежда до създаването на сегашната ни държава. Съюзническите сили на някогашната КАД сформират обединен фронт. Името на Съединените щати обаче е толкова очернено, че народът се отказва от него. Вместо това новата нация се заражда под името и водачеството на Грегъри Илеа - спасителя на родината ни.
Емика вдигна ръка и Силвия й даде думата.
- Погледнато от една страна, и ние сме като него. И ние служим на родината. Той е бил обикновен гражданин, който помогнал на държавата със средствата и ерудицията си, довеждайки до мащабни промени - заключи въодушевено.
- Чудесно казано - похвали я Силвия. - Също като него, една от вас ще се извиси в обществото и ще се превърне в кралска особа. Грегъри Илеа седнал на престола, защото семейството му се сродило чрез брак с кралското; на една от вас й предстои да встъпи в такъв съюз. - Силвия така се беше развълнувала, че когато Тюздей вдигна ръка, й бяха нужни няколко секунди да откликне.
- Ъмм, каква е причината всичко това да не е написано черно на бяло? Под формата на учебник, от който да четем? - попита Тюздей с нюанс на раздразнение в гласа си.
Силвия поклати глава.
- Скъпи ми момичета, историята не се зубри. Тя просто се знае.
Марли се обърна към мен и прошепна в ухото ми:
- Е, очевидно не и в нашия случай. - Подсмихна се на собственото си остроумие и пак насочи вниманието си към Силвия.
Поразмишлявах върху факта, че всички имахме различни сведения и често ни се налагаше да гадаем каква е истината. Защо ни лишаваха от учебници?
Спомних си как преди няколко години мама ми позволи да вляза в стаята им и да си харесам книга за упражняване на английския ми. Докато оглеждах рафтовете на библиотеката, окото ми се спря на дебел, оръфан том, скътан в ъгъла. Беше учебник по история на САЩ. Когато след няколко минути татко влезе в стаята и видя какво чета, каза, че нямало проблем, стига да не разказвам на никого.
Помолеше ли ме баща ми да пазя нещо в тайна, изпълнявах заръката му безрезервно. Приятно ми беше да разлиствам страниците на вехтия учебник. Е, поне онези, които ставаха за четене. Много от тях бяха откъснати, а краищата на книгата изглеждаха обгорени, но между кориците й за пръв път видях снимка на Белия дом и научих как са протичали празничните дни.
Никога не бях дръзвала да изразя протеста си срещу липсата на истинност; не и докато не я тикнаха в лицето ми. Защо кралят ни принуждаваше да гадаем?
Светкавиците проблеснаха отново, запечатвайки лъчезарните усмивки на Максън и Натали.
- Натали, ако обичаш, наведи брадичката съвсем малко. Точно така. - Фотографът щракна поредната снимка, окъпвайки стаята в изкуствена светлина. - Мисля, че е достатъчно. Кой е наред? - Провикна се той към останалите.
Селест изникна отнякъде, влачейки след себе си цяла рота прислужнички, доизпипващи вида й за пред обектива. Натали подшушна нещо на Максън, а на тръгване кокетно сви единия си крак в коляното и се изкиска на тихия му отговор.
След вчерашния урок по история ни беше казано, че предстоящата фотосесия била с напълно развлекателен характер, но нещо ме караше да си мисля, че имаше и известна тежест. Някой си журналист беше написал уводна статия за едно списание по повод препоръчителния вид на бъдещата принцеса. Не бях стигнала до нея, но Емика и няколко други момичета я бяха прочели. Авторът й заявявал, че Максън трябвало да намери дама, надарена с царствено излъчване и фотогеничност - изобщо образ, достоен за пощенска марка.
А сега всичките чакахме на опашка, пременени в еднакви кремави на цвят рокли с паднала талия и къси ръкавчета, придружени с пищни червени шалове през раменете, за да се снимаме с принца. По всяка вероятност снимките щяха да намерят място из страниците на същото списание, а редакторската колегия щеше да спретне даже класация. Не се чувствах удобно с тази идея. Точно от това се опасявах още в самото начало: че Максън търси просто красиво лице. След като го бях опознала, вече нямах подобни съмнения, но ме ядосваше фактът, че някои хора го имаха за такъв.
Въздъхнах отегчено. Част от момичетата се шляеха наоколо, преживяха нецапащи храни и си бърбореха една с друга, но повечето, включително моя милост, висяхме покрай импровизираната снимачка площадка в Банкетния салон. Златиста завеса, доста наподобяваща покривалата, които тате използваше в ателието си, падаше тежко по задната стена и се диплеше върху пода. От едната й страна беше разположен малък диван, а от другата стърчеше гипсова колона. По средата се мъдреше националният герб на Илеа, придавайки патриотичен дух на този безумен фарс. Всяка от избраниците мина през абсурдния декор за снимка, а чакащите реда си шушукаха ту одобрително, ту неодобрително, и споделяха собствените си планове за действие с околните момичета.