— Не… Не без теб.
Нищо не го спираше. В този миг не се и сещаше за Шейрън. А Фийб беше закръглена, хубава жена, с която може да си прекараш чудесно, направена от Бог като по поръчка, за да се повеселиш с нея. От всички жени, с които беше лягал, тази най-малко би трябвало да го кара да изпитва скрупули, но изглежда беше точно обратното.
Той стисна очи и се принуди да приеме факта, че не може да завърши това. Фийб беше твърде отдадена на страстта, за да мисли, затова той трябваше да го направи вместо нея.
— Не нося нищо в себе си — излъга той.
Тя плъзна ръка по бедрото му.
— Може ли… — Повдигна глава към него и несигурността в очите й го прониза. — Не може ли да направя същото за теб?
Гърлото й се стегна.
Тези очи, несигурни като на сърничка, стопиха възбудата му. Просто не можеше да позволи това да продължава повече. Обзет от тягостно чувство, той закопча панталоните си.
— Всичко е наред. Добре съм.
— Не…
Той отмести поглед от поразените й очи. Ръцете му придърпаха неуверено блузата й.
— Досега сигурно всички в първа класа са заспали, но може би е по-добре ти да се измъкнеш първа, след като се постегнеш.
Тя облече набързо бермудите, като при всяко движение се докосваше до него. Когато се приготви, Фийб вдигна очи към него.
— Как го правиш? — попита тя тихо.
— Кое?
— Да бъдеш толкова пламенен, а после да станеш така бездушен.
Тя си мислеше, че той я е отблъснал. Не искаше да я наранява, но знаеше, че го е направил.
— Сега точно съм на път да избухна — каза той.
— Не ти вярвам. Как те наричаше Тъли? Лед?
Не искаше да спори с нея, не и след като беше видял колко е уязвима. Сещаше се само за един начин, по който да излекува болката. Той въздъхна и се опита да прозвучи раздразнено.
— Отново се започва, нали? Ние с теб не се караме, само когато се целуваме. Не знам защо въобще се опитвам да се държа като свястно момче пред теб, когато винаги ми го връщаш тъпкано.
Устните й все още бяха подпухнали от целувките му.
— Това ли правиш? Държиш се като свястно момче?
— Поне дотолкова, доколкото въобще някога съм бил. Това не ми идва отвътре. И знаеш ли какво? За това си ми длъжница.
— Аз какво?
Въгленовочерните й очи вече не бяха беззащитни. Точно както предполагаше, от тях захвърчаха искри.
— Длъжница си ми, Фийб. Опитвах се да проявя малко уважение към теб.
— Уважение? Не съм чувала, че го наричат така.
Сарказмът в гласа й не успя да скрие болката й, затова той продължи:
— Точно това е. А сега ти направо захвърляш това уважение обратно в лицето ми. Което означава, че ми дължиш онова, което не получих сега. Имам намерение да си го взема.
— И как смяташ да го направиш?
— Ще ти кажа как. Някой ден… когато аз си реша. В какъвто и да е час. По което и да е време. На което и да е място. Ще те погледна и ще ти кажа само една дума.
— Една дума?
— Ще кажа сега. Само тази дума. Сега. И когато чуеш тази дума, ще трябва да спреш да правиш това, с което се занимаваш и ще ме последваш, независимо къде ще реша да те отведа. И когато стигнем там, това твое тяло ще стане играчка в ръцете ми. Разбираш ли какво ти казвам?
Очакваше, че тя ще избухне, а би трябвало да знае, че тя няма да му се даде толкова лесно. Фийб знаеше как да играе игрички почти толкова добре, колкото и той самият.
— Така си мисля — промълви тя замислено. — Нека видим дали съм разбрала правилно. Тъй като не си успял да стигнеш до върха на планината, да го наречем така, казваш, че аз съм ти длъжница. Когато ме погледнеш и кажеш сега, аз трябва да се превърна в твой роб. Правилно ли съм те разбрала?
— Да.
Тъгата беше изчезнала от очите му и той съвсем определено започваше да се забавлява.
— Независимо какво правя.
— Независимо какво.
— Независимо къде ще ме заведеш.
— Дори и в шкаф за метли, ако ми се прииска. Ще зависи само от мен.
Играеше си с огъня, а всъщност очакваше мига, в който той ще пламне неконтролируемо.