— Ами ако съм на работа? — попита тя със забележително спокойствие.
— Вероятността да бъдеш точно там е петдесет на петдесет.
— Ами ако съм на събрание?
— Ще вдигнеш закръгленото си задниче от стола и ще ме последваш.
— Ако имам среща с члена на Комисията към Националната футболна лига?
— Ще му кажеш: Съжалявам, господине, но ми се струва, че имам някакъв проблем със стомаха, затова бихте ли ме извинили. Треньор Кейлбоу, бихте ли дошъл с мен, в случай че ми прилошее и имам нужда от помощ?
— Ясно. — Видът й беше замислен. — Ами ако съм на интервю с… е, да речем, Франк Джифърд?
— Франк е добро момче. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.
Взривът щеше да избухне всеки момент. Знаеше го.
Тя сбърчи чело.
— Искам само да бъда абсолютно сигурна, че съм те разбрала правилно. Когато кажеш сега, аз трябва да се превърна в… как го каза? Играчка в ръцете ти?
— Точно това казах.
Той си даде смелост.
— Играчка.
— Да.
Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Добре.
И се измъкна през вратата, докато той я гледаше смаян. Когато вратата се затвори, той облегна глава и се разсмя. Беше се справила. Отново успя да го порази.
5.
Моли тъкмо се прибираше от училище на следващия ден, когато телефонът иззвъня. Тя чу, че Пег прави нещо в пералнята и затова остави чантата си в кухнята и вдигна слушалката.
— Ало.
— Здравей, Моли. Обажда се Дан Кейлбоу.
Тя се засмя.
— Здравей, треньор Кейлбоу.
— Виж, имам малък проблем и се чудех дали няма да искаш да ми помогнеш.
— Стига да мога.
— Точно това ти харесвам, Моли. Винаги си готова да помогнеш, за разлика от една друга жена, която мога да спомена, чиято цел в живота изглежда е да ме трови.
Моли реши, че той говори за Фийб.
— Смятам да намина към вас за около час довечера заедно с няколко истински чикагски пици. Но ти я знаеш каква е Фийб. Тя сигурно няма да ме пусне да вляза през вратата, ако я попитам направо, а дори и да се съгласи, виждала си как все търси за какво да се скара с мен. Затова реших, че ще бъде много по-добре, ако ти ме поканиш. Тогава Фийб ще трябва да бъде учтива.
— Е, не знам. Фийб и аз…
— Тя още ли те пляска? Защото, ако продължава да го прави, ще трябва да разменя няколко думи с нея.
Моли прехапа долната си устна и промърмори:
— Вече не ме удря.
— Не думай.
Последва дълга пауза. Моли подръпваше крайчеца на светлолилава тетрадка, която беше паднала от чантата й.
— Знаеше, че не казвам истината, нали?
— А не я ли казваше?
— Тя не би… Фийб въобще не би могла да удари някого.
Треньорът промърмори нещо, което прозвуча като: „Не разчитай на това“.
— Моля?
— Нищо. Продължавай с това, за което говореше.
Моли нямаше желание да обсъжда повече отношенията си с Фийб. Беше прекалено объркано. Понякога Фийб се държеше така, сякаш наистина я харесваше, а това беше невъзможно, тъй като Моли се държеше зле с нея. В последно време все повече й се искаше да бъде добра, но когато се сетеше, че баща им беше обичал единствено Фийб, всички хубави чувства към по-голямата й сестра се изпаряваха. Но все пак треньор Кейлбоу й харесваше. Той беше забавен и мил, освен това направи така, че децата в училище да я забележат. Двамата с Джеф си говореха всеки ден, щом се срещнеха до шкафчетата.
— Ще ми бъде приятно, ако наминеш довечера — каза тя. — Но не искам да се пречкам.
— Еее, как може една малка сладка женичка като теб, да се пречка?
— Щом така мислиш…
— Разбира се. Кажи на Фийб, когато се прибере, че ще намина, щом се освободя. Става ли?
— Става.
— А ако каже, че няма да ме пусне през вратата, кажи й, че ти си ме поканила и тогава няма да може да се измъкне. До довечера, Моли.
— До довечера.
Дан затвори слушалката на телефона на Фийб и й се ухили от удобното си място на ъгъла на нейното бюро.
— Довечера ще намина да хапнем пица. Сестра ти ме покани.
Фийб прикри смеха си.
— Не е ли възможно да направиш нещо както си му е редът? Когато влезе преди три минути в офиса ми не ти ли мина през ума просто да ме попиташ дали може да се отбиеш довечера, вместо да се обаждаш на Моли?
— Всъщност това не ми мина през ума.