Той стисна по-здраво слушалката, докато от другата страна говореха.
— Така ли? Не, разбирам те. Мислех, че може би „Джетс“… Наистина ли? Е, случват се такива неща. Да, наистина. О, сигурно.
Последва дълга пауза.
— Ще го направя. Разбира се. И на мен ми беше приятно да поговорим.
Когато затвори с трясък телефона, лицето му беше посивяло.
— Този мръсник иска „Старс“. Каза ми, че е обещал на Фийб ложа от розов мрамор. Подлецът дори имаше наглостта да се смее.
В стаята се възцари тишина.
Рон прочисти гърлото си.
— Искаш ли да взема имената на хората от Орландо и Балтимор, с които тя е говорила?
— Не си прави труда — тросна се той.
Дан имаше чувството, че вижда как се въртят колелцата в добре смазания мозък на Кийн.
— Дан, помня, че се възхищаваше от онзи мой стар стик за голф. Твой е, ако махнеш оттук Фийб.
— Винаги ми е приятно да помогна на приятел — каза бавно Дан.
— А ти — Кийн мушна пръста си в Рон, — ти няма да мърдаш никъде, докато не съставим новия договор.
През това време Рон си избираше пура от кутията, която се появи на масата заедно с брендито и после я завъртя между пръстите си.
— Предложението ти ще трябва да бъде много привлекателно, Джейсън. Много привлекателно. Самият аз бих предпочел Орландо.
— Съвсем привлекателно ще бъде, мазник такъв!
— Тогава да преговаряме — усмихна се Рон и пъхна пурата между устните си. — И, Кийн… не забравяй кой държи Тръмп.
7.
— Сигурен ли си, че ми разказа всичко, което се случи след излизането ми?
Парното на ферарито беше надуто до последно, така че зъбите на Фийб тракаха не толкова от студ, колкото от свръхдоза адреналин.
— Всичко, което си спомням.
Тя все още не можеше да схване удивителния факт, че точно сега Рон и Джейсън Кийн бяха в процес на преговори за нов договор за стадиона. Замисли се за баща си и внезапно я завладя необичайно спокойствие, защото разбра, че не е трябвало да доказва нещо на баща си, а на самата себе си.
Ферарито подскочи по някаква неравност на пътя и тя внезапно забеляза пейзажа наоколо.
— Мислех, че ще ме водиш у дома.
— Точно така. В моя дом.
— Защо?
— Защото последния път, когато наминах през вас, Моли беше там с още три нейни приятелки. Май никога не бях осъзнавал колко пискливи са гласовете на младите момичета. — Той я погледна. — Мина ми през ума, че двамата с теб се нуждаем от малко тишина, за да обсъдим някои неща.
Фийб не можа да се сети за нещо, което имат да си говорят и което не може да чака до следващия ден. След случилото се миналата седмица в залата, тя не искаше да я отблъскват повече, затова беше наясно, че не бива да остава насаме с него. Но той вече караше по пътя, който водеше към дома му, така че беше малко късно да му казва да кара обратно.
— Първо ще говорим — каза той. — После ще изгорим тази твоя рокля.
Той гледаше навъсено и това я караше да се съмнява, че в забележката му има нещо сексуално, но докато ферарито се носеше под голите дървета, чиито клони се очертаваха върху нощното небе, тя осъзна, че дланите й са влажни.
— Това е Версаче.
— Моля?
— Роклята ми. Версаче. Дизайнерът. Поне е копирана от Версаче. Имам една приятелка, която може да копира всеки дизайнер.
— Какво ти има на гласа? Звучи смешно.
— Зъбите ми тракат.
Пътят беше набразден и колата подскочи.
— Включил съм парното. Топло е.
— Не ми е студено. Предполагам, че това е закъсняла реакция. Бях малко притеснена тази вечер.
— Имаше защо. Фийб, през целия си живот не съм виждал подобно нещо. Но Рон малко ме разочарова, защото не ми каза за плановете ви, още повече, че ме покани с вас.
— Рон не знаеше какво точно имам предвид.
— Искаш да кажеш, че той импровизираше?
— Не съвсем. Казах му как трябва да се държи, но не и подробностите от това, което бях намислила. Той има този негов проблем със сърдечната аритмия. Появява се, когато е много притеснен, затова се страхувах да не ме издаде. Но той стана много добър в импровизациите, така че не се тревожех прекалено.
— Уважението ми към моя добър приятел Рон расте всеки ден.