Тя беше разговаряла с президента на Националната футболна лига само преди няколко часа, затова не можеше да разбере защо Рон се вълнува чак толкова.
— Смятах, че сме оправили всички въпроси.
— Президентът! На Съединените щати! Обажда се, за да те поздрави.
Тя преглътна. Ръката й се заигра с яката на пуловера. Играчите се разсмяха, после се смълчаха, когато тя отиде до телефона.
Един женски глас каза:
— Госпожице Съмървил, давам ви президента.
Точно тогава някой я потупа по рамото. Тя видя, че Дан е застанал до нея, с усмивка по-широка и от футболно игрище.
— Сега, Фийб.
Тя го изгледа объркано.
— Какво?
— Сега.
Значението на думата проникна бавно в мозъка й и тя го изгледа невярващо. Той искаше да каже сега! Тя покри с ръка слушалката.
— Дан, това е президентът! Не мога…
Той скръсти ръце на гърдите си, а изражението му беше нетърпимо самодоволно. Тя осъзна, че той е чакал точно такъв миг. Този мошеник! Беше я спипал и цял живот щеше да я дразни безмилостно, че не е имала смелостта да приеме предизвикателството му. Този нафукан спортист я вбесяваше! Със сигурност някой трябваше да му посмачка фасона.
Гласът на президента избумтя в телефона.
— Поздравления, госпожице Съмървил. Мачът беше изключителен.
— Извинете ме. — Тя преглътна. — Сега ще ви дам госпожица Съмървил.
Тя тикна телефона в ръцете на удивената Шейрън Андърсън.
Дан избухна в смях. Тя го сграбчи и го помъкна през тълпата. Проговори, едва когато стигнаха до вратата.
— По-добре се постарай да си струва, сухарче.
А вътре Шейрън Андърсън, след като се позапъна в началото, успя да се издигне на висотата на случая. Рон се шашна, когато я чу да казва:
— Сега съм добре, господин Президент. Да, доста мъчително беше. Между другото, господине, бих искала да знаете, че всички ние от дружеството споделяме загрижеността ви за подходящото финансиране на предучилищното образование…
— Сухарче? — Дан излезе на магистралата. — Нарече ме сухарче!
Фийб все още не можеше да си поеме дъх.
— Тази игра има две страни, треньоре. Не се учудвай, ако през последните две минути на мача за Суперкупата…
— Няма да го направиш.
— Може и да го направя.
Той я изгледа и се усмихна.
— Като си говорим за Суперкупата… Ще се омъжиш ли за мен, щом това приключи?
— Какво ще кажеш за деня на Свети Валентин?
— Дотогава има много време.
— Споразумение?
— Дадено. — Ферарито хвърчеше по магистралата, после излезе на шосето. — Но знаеш, че трябва да обсъдим някои неща, преди да се оженим.
— Няма да изхвърля Пух.
— Виждаш ли, веднага започваш да се опъваш. В брака трябва да се научиш да правиш отстъпки.
— Не съм казала, че няма да правя отстъпки. Обещавам да махам панделките от главата му, когато го извеждам на разходка.
— Каква душичка си ми ти!
Усмивката на Фийб се стопи.
— И аз искам деца. Винаги съм искала. Просто исках да знам, че ме обичаш.
— Радвам се.
Тя прехапа устни, после се отпусна.
— Не искам да отпращам Моли. Искам да остане с нас.
Той я погледна.
— Разбира се, че ще остане. Къде ще ходи?
— Мислех си, че може да предпочиташ по-голямо уединение.
— Щом се затвори вратата на спалнята, ще бъдем достатъчно уединени. Всъщност, когато говорех за проблеми, имах предвид „Старс“.
— Знам, че не се жениш за мен заради „Старс“. Не биваше да ти казвам онова нещо. Но бях наранена.
— Радвам се, че го осъзнаваш. Но виж, ние пак имаме проблем. Погледнато исторически — жените се омъжват за шефа. Щом си сложат пръстена, те зарязват работата си и си стоят вкъщи. И двамата не искаме това. Но искам да ти кажа, че съвсем не ми харесва мисълта да спя цял живот до някого, който може да ме уволни, ако не си пускам бельото в коша за пране.
Тя потисна усмивката си.
— Светът се мени. Вие мъжете ще трябва да намерите начин да се справите с това.
— Това ти доставя удоволствие, нали?
— Просто съм леко развеселена.
Въпреки шегите, тя вече си беше мислила как да уравновеси огромните изисквания на положението си като собственик на „Старс“ с брака и децата, които се надяваше да има.