Все пак, той обичаше да говори и затова като видя, че думите му нямат свършване, Фийб го прекъсна.
— Толкова сте миличък, че го казвате, господин Арчър! Направо сте бонбонче.
Тъли Арчър беше наричан с много имена през живота си, но никога не го бяха наричали бонбонче, така че това обръщение го остави безмълвен за известно време, а може би точно това беше и нейното намерение, защото тя веднага се обърна встрани, но само за да види цял полк чудовищни мъже, готови да изкажат съболезнованията си.
Те пристъпваха притеснено от крак на крак, обути в обувки с размера на малки параходи. Стотици килограми живо месо, с бедра като стеноломи и яки вратове върху огромни рамене. Ръцете им бяха вкопчени една в друга пред тях като куки за абордаж, сякаш очакваха всеки миг да засвирят националния химн. Чудноватите им, прекомерно големи тела бяха напъхани в небесносините спортни сака с емблемата на отбора и в сиви панталони. Капчици пот от обедната жега блестяха по лицата им, като цветът на кожата се менеше от синкавочерен до бял със слънчев загар. Като роби от плантацията, играчите на „Чикаго Старс“ от Националната футболна лига бяха дошли, за да отдадат почит на човека, който досега беше техен собственик.
Един от мъжете, с дръпнати очи и почти без врат, по-подходящ за водач на метеж в силно охраняван затвор, пристъпи напред. Очите му бяха така втренчени в лицето на Фийб, че ставаше съвсем ясно с какво усилие удържа погледа си да не се плъзне надолу към забележителните й гърди.
— Аз съм Елвис Креншоу, защитник. Наистина съжалявам за господин Съмървил.
Фийб прие съболезнованията му. Защитникът отстъпи, поглеждайки с любопитство към Виктор Жабо, докато минаваше покрай него.
Виктор стоеше само на метър-два от Фийб, заел стойка на Рамбо — нелек подвиг, като се има предвид, че в ръцете си държеше не Юзай, а един малък, бял пудел. Но все пак той беше сигурен, че стойката оказва своето въздействие, защото почти всички жени в тълпата го поглеждаха. Само да можеше да привлече вниманието на онова съблазнително същество с прелестния задник и денят му щеше да бъде съвършен.
За съжаление съблазнителното същество с прелестния задник беше спрял пред Фийб и не обръщаше внимание на никой друг.
— Госпожице Съмървил, аз съм Дан Кейлбоу, главен треньор на Старс.
— Е, здравейте, господин Кейлбоу — пропя Фийб с глас, който се стори на Виктор като смесица между Бет Мидлър и Бет Дейвис, но пък той беше унгарец и какво ли разбираше.
Фийб беше най-добрата приятелка на Виктор в целия свят и той би направил всичко за нея — привързаност, която той доказваше със съгласието си да участва в тази ужасна шарада като неин любовник. Но в този момент нямаше нещо, което да иска повече от това, да я измъкне от неприятностите. Тя изглежда не разбираше, че си играе с огъня, като флиртува с този пламенен мъж. Или пък знаеше. Когато Фийб се чувстваше притисната в ъгъла, тя вкарваше в действие множество оръжия за отбрана, но те рядко бяха правилно подбрани.
Дан Кейлбоу не пропусна да хвърли един поглед на Виктор, така че за унгареца не беше трудно да го определи като един от онези влудяващи мъже, които се отнасяха с пълно безразличие към въпроса за един по-различен начин на живот. Жалко беше, но Виктор прие всичко с присъщото му добро настроение.
Фийб може и да не разпозна Дан Кейлбоу, но Виктор следеше американския футбол и знаеше, че Кейлбоу е един от най-избухливите и най-много спорещи куотърбекове в Национална футболна лига. Преди пет години беше спрял да играе и беше станал треньор. Миналата есен, по средата на сезона, Бърт беше уволнил главния треньор на „Старс“ и на негово място беше взел Дан, който тогава работеше за конкурентния отбор „Чикаго Беърс“.
Кейлбоу представляваше едър, рус лъв, който се държеше със самочувствието на човек, който няма търпението да се съмнява в себе си. На ръст малко надвишаваше Виктор, който беше метър и осемдесет и три, и изглеждаше по-мускулест от повечето професионални куотърбекове. Имаше високо чело и орлов нос. Долната му устна беше малко по-пълна от горната, а в средата на брадичката му имаше неголям бял белег. Но най-омайващата му черта не бяха интересните му устни, гъстата му светлокестенява коса или мъжественият белег на брадичката му. Не, това бяха морскозелените очи на хищник, които в този миг изучаваха горката Фийб така напрегнато, че Виктор не би се учудил, ако кожата й започнеше да пуши.