— Ти си този, който го е наел?
Досега познаваше Рон достатъчно добре, за да предположи какво ще последва.
— О, не! Бърт и Карл взеха крайното решение.
Базирайки се на упоритата работа на Рон.
— Имам нужда от малко време да си помисля.
— Знаеш, че няма какво толкова да мислиш. Дала си дума на Дан, нали?
— Да, но…
— Е, тогава това е то.
За едно нещо Рон беше прав, мислеше си тя мрачно. Никак не й харесваше идеята да противоречи на Дан Кейлбоу.
7.
Влажният нощен бриз помръдваше леко завесите и рошеше тъмнокестенявата коса на Моли, която седеше в един люлеещ се стол до прозореца в спалнята си и четеше „Ребека“ на Дафни дю Морие. Моли знаеше, че отрича литературната критика, но въпреки това смяташе, че Дафни дю Морие е много по-добра писателка от Фьодор Достоевски.
И Даниел Стийл й харесваше повече от Достоевски, най-вече защото героините на нейните книги оцеляваха след толкова много ужасни преживявания и това даваше смелост на Моли. Знаеше, че в истинския живот Даниел Стийл има много деца и когато се разболя от грип в лагера, имаше трескави сънища, в които Даниел й беше майка. Дори и когато беше будна, тя си представяше, че Даниел седи до леглото й, чете й една от своите книги и гали косите й. Знаеше, че е бебешка работа да мисли за такива неща, но не можеше да се спре.
Пресегна се за носна кърпичка и издуха носа си. Грипът мина, но остана хремата и в резултат на това, директорката на Крейтън не искаше да й разреши да пристигне там по-рано. Обадиха се на Фийб и Моли бе принудена да се прибере у дома само няколко дни след завръщането на сестра си в Чикаго. Не че тази ужасна къща даваше усещането за дом.
Искаше й се Фийб да я остави на мира. Тя непрестанно й предлагаше да вземат под наем видеокасети или да играят заедно на карти, но Моли си знаеше, че тя прави това само по задължение. Моли мразеше Фийб не само заради начина, по който тя се обличаше, но и защото баща им я беше обичал. Знаеше, че самата нея баща й не беше обичал. Неведнъж й бе казвал, че тя го кара да потръпва.
— Сестра ти поне има смелостта да ми се противопостави! А всеки път, когато говоря с теб, ти изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.
Казваше й го всеки път, когато тя си дойдеше вкъщи. Критикуваше тихия й говор, външния й вид, всичко в нея и тя знаеше, че той тайно я сравнява с красивата й, самоуверена по-голяма сестра. През годините омразата й към Фийб беше стегнала в здрава черупка сърцето й.
Далечният, глух звук на дядовия й часовник, отброяващ девет часа, правеше голямата къща още по-пуста и тя се почувства по-дребна и по-самотна. Отиде до леглото, коленичи и издърпа онова, което беше скрила там. Отпусна се назад на краката си и притисна до гърдите си поизцапана кафява парцалена маймунка с едно липсващо око.
Моли допря буза до едно плешиво място между ушите на маймунката и прошепна:
— Страхувам се, господин Браун. Какво ли ще стане с нас?
— Моли?
При звука от гласа на сестра й, Моли тикна господин Браун под леглото, грабна „Братя Карамазови“, мушна „Ребека“ на Дафни дю Морие под възглавницата си и седна отново в люлеещия се стол.
— Моли, вътре ли си?
Тя отгърна страницата. Вратата се отвори и Фийб влезе.
— Не ме ли чуваш?
Когато погледна пепеляворозовите джинси и екстравагантния пуловер в същия цвят, Моли прикри старателно завистта си. Пуловерът имаше дълбоко остро деколте с фестониран ръб, което подчертаваше гърдите на Фийб. На Моли й се прииска да притисне Достоевски до гръдния си кош, за да скрие липсата на всякаква заобленост там. Не беше честно! Фийб беше стара и вече не й трябваше да е хубава. Нямаше нужда от тази руса коса и тези дръпнати очи. Защо не можеше Моли да е по-хубавата, вместо да изглежда като тънка, грозна клечка с тъпа кестенява коса?
— Четях.
— Ясно.
— Страхувам се, че нямам настроение за разговори, Фийб.
— Няма да ни отнеме много време. Училището започва скоро, а има някои неща, които трябва да обсъдим.
Пуделът на Фийб дотича през вратата и скокна към Моли, която се отдръпна и изгледа сърдито сестра си.
— Откъде се взе това куче?
— Така, както изглежда, ще трябва да се установя тук за известно време, затова Виктор го изпрати със самолет.
Моли отдръпна крака си от пудела, който тъкмо атакуваше мъхестия й жълт чехъл.
— Ще ти бъда благодарна, ако не го пускаш в стаята ми. Много съм алергична.
Фийб седна на ръба на леглото и щракна пръсти към Пух, който се приближи до нея.