Тя ахна.
Фийб проследи изненадания й поглед и видя Пух, който измъкваше поизцапана парцалена маймунка изпод леглото на Моли. Тя бързо измъкна животното от устата на пудела.
— Всичко е наред. Пух не е скъсала играчката ти. Виж.
Лицето на Моли почервеня.
— Не искам повече това куче в стаята си. Никога. А онова не е мое. Аз не си играя с играчки. Не знам откъде се е взело. Изхвърли го, смешно е.
Фийб винаги ставаше жертва на изгубените души. Нищо друго не би я развълнувало толкова силно, колкото отказването на сестра й от очевидно много обичаната парцалена маймунка. В този миг нямаше сила, която да я накара да отпрати това объркано, изплашено младо момиче.
Тя хвърли небрежно парцалената животинка до крака на леглото.
— Реших да не те изпращам обратно в Крейтън. Ще те оставя в някое училище тук през първия срок.
— Какво? Не можеш да го направиш!
— Аз съм ти настойник и наистина мога да го направя. — Фийб грабна Пух и тръгна към вратата. — През следващата седмица ще се преместим в друга къща. Ако в училището нещата не потръгнат, ще можеш да се върнеш в Крейтън за втория срок.
— Защо правиш това? Защо си толкова злобна?!
Тя знаеше, че детето никога не би повярвало на истината, затова само повдигна рамене.
— Нещастието иска компания. Аз трябва да остана тук. Защо да не останеш и ти?
Едва когато слезе по стълбите, всички последствия от стореното се стовариха върху нея. Вече беше затрупана с проблеми, които не знаеше как да разреши, а сега си добави още един. Кога ли щеше да се научи да не бъде толкова импулсивна?
Опитвайки се да избяга от обърканите си мисли, тя се запъти към плъзгащите се врати в дъното на къщата и пристъпи навън. Нощта беше тиха и ухаеше на борове и рози. Идващите от къщата потоци светлина осветяваха крайните дървета на насажденията в края на двора. Там беше и старото кленово дърво — нейното убежище, докато беше дете. Тя се запъти натам. Стигна до него, но видя, че най-долните му клони са прекалено високо, за да ги стигне. Тя се облегна на ствола му и се загледа към къщата.
Нощта беше спокойна, но Фийб не успяваше да се отърси от тревожните си мисли. Не разбираше нищо от възпитаване на младо момиче. И как ли да преодолее враждебността на Моли? Мушна пръсти в джобовете на панталоните си. Не само проблемите със сестра й я притесняваха. Липсваха й Виктор и приятелите. А когато прекрачваше прага на комплекса на „Старс“, се чувстваше сякаш нещо в нея не е съвсем нормално. И прекарваше твърде много време в мислене за Дан Кейлбоу. Защо трябваше да се противопоставя толкова непреклонно на желанието й да наеме Рон отново?
Тя въздъхна. Не само отношението му към Рон го задържаше в мислите й. Прекалено силно усещаше присъствието му. Понякога, когато той беше наблизо, тя изпитваше нещо подобно на паника. Ударите на сърцето й се засилваха, пулсът й се ускоряваше и тя изпитваше обезпокоителното чувство, че тялото й се събужда след продължителен зимен сън. Усещането беше абсурдно. Тя си знаеше твърде добре, че що се отнася до мъжете, е повредена завинаги.
Нощта беше топла, но тя извади ръце от джобовете си и разтри раменете си, защото усети внезапен студ. Спомените я заливаха, звуците на нощта я обгръщаха и тя се върна отново към онези първи месеци в Париж.
След като пристигна там, попадна на една приятелка от Крейтън и се нанесе в малкия й апартамент на третия етаж. Намираше се недалече от пъстрото, шумно кръстовище, където булевард „Монпарнас“ се пресичаше с булевард „Раснел“. Седмици наред тя почти не ставаше от леглото. Просто се взираше в тавана, докато постепенно убеди себе си, че по някакъв начин е отговорна за собственото си изнасилване. Никой не я беше насилвал да танцува с Крейг. Никой не я беше карал да се смее на шегите му и да флиртува с него. Беше направила всичко по силите си, за да му се хареса.
Малко по малко тя започна да вярва, че вината за случилото се е нейна. Съквартирантката й, уплашена от нейното уединение, я моли дълго да излезе навън и най-накрая стана по-лесно да се примири, отколкото да се дърпа. Започна да прекарва вечерите си, като пиеше евтино вино и пушеше марихуана с една долнопробна студентска група, която висеше по тротоарите и кръчмите на „Монпарнас“. Мъката намали апетита й, детската й пълнота се стопи съвсем. Краката й отслабнаха, скулите й се очертаха, но гърдите й си останаха все така пълни и момчетата забелязваха това, въпреки безформените й дрехи. Вниманието им засили омразата й към самата нея. Те знаеха що за момиче е тя. Ето защо не искаха да я оставят на мира.