Без да знае как точно се случи това, тя се самонаказа като спа с единия от тях — един млад германски войник, дошъл в Париж за някакви курсове на ЮНЕСКО. После пусна в леглото си един брадат шведски студент по изкуство, а след него дългокос фотограф от Ливърпул. Лежеше неподвижна под тях и ги оставяше да правят каквото си искат, защото вътре в себе си знаеше, че не заслужава нищо по-добро. Мразеше себе си повече от потните им тела и търсещите им ръце.
Едва по-късно се осъзна. Ужасена от онова, което беше позволила да се случи, тя отчаяно затърси начин да се защити. Мъжете бяха нейни врагове. Да забрави това, означаваше да постави себе си в опасност.
Започна да наблюдава хубавичките млади френски жени, които се разхождаха вечер по булевард „Монпарнас“. Сядаше в кръчмите и гледаше как навеждат лица към своите любими, примамвайки ги със смели, знаещи очи. Забелязваше самоуверения начин, по който полюшваха бедра в тесните си джинси и изпъваха гърдите си. Една вечер, докато наблюдаваше някаква знойна красавица, която тъкмо разтваряше устни, за да може любимият й да постави между тях вкусното месо на една мида, тя разбра всичко. Тези млади французойки използваха секса, за да контролират мъжете, а мъжете бяха безпомощни и не можеха да се защитят.
И тогава тя започна да се преобразява.
По времето, когато я откри Артуро Флорес, тя работеше в магазин за произведения на изкуството близо до „Мадлен“ и торбестите, скриващи фигурата дрехи, бяха отстъпили пред тесни джинси и миниатюрни, прилепнали блузки, които подчертаваха гърдите й. Платинени кичури привличаха погледите на мъжете към дългата копринена коса, която се виеше по раменете й. Със смел поглед тя издаваше солените си, мълчаливи преценки за всеки един от тях.
Може да гледаш, chere, но не си чак толкова мъж, че да пипнеш!
Те флиртуваха с нея, но след като получеха отказа й, подвиваха опашки. Облекчението, което изпита, я замая. Най-после беше намерила начин да се защити.
Артуро Флорес не беше като другите. Беше много по-възрастен. Един мил, умен и самотен мъж, който искаше само нейното приятелство. Когато я попита дали може да я нарисува, тя се съгласи без колебание. Не беше и сънувала, че ще намери седем години покой с него.
Артуро беше част от един затворен кръг богати и известни европейски мъже, които криеха хомосексуалността си. Внимателно подбраните му приятели станаха и нейни приятели. Бяха умни, образовани, понякога саркастични, но винаги любезни. Те не искаха тялото й. Искаха вниманието й, съчувствието й и обичта й. В замяна я научиха на много неща за музиката, историята и политиката. Тя получи по-добро образование от приятелите на Артуро, отколкото нейните бивши съученички в колежите.
Но не успяха да й дадат забрава. Травмата й беше твърде дълбоко вкоренена и не можеше да бъде овладяна лесно, така че тя продължи да наказва хетеросексуалните мъже с дребни жестокости — изкусителна усмивка, предизвикателно облекло и лукаво кокетство. Узна, че може да контролира всички тях, като оставяше тялото си да дава обещания, които тя нямаше да му позволи да изпълни.
Толкова съжалявам. Monsieur, Heir, Senor, но не сте чак толкова мъж, че да пипнете…
И когато се отдалечаваше от всички тях, бедрата й се полюшваха в ритъма на френските момичета, които владееха булевард „Монпарнас“.
Стана на двайсет и шест, преди да позволи на друг мъж да я докосне. Това беше младият лекар, който посещаваше Артуро по време на болестта му. Той беше красив и мил. Милувките на лекарските му ръце я утешаваха. Близостта им й беше приятна, но когато той се опита да я задълбочи, тя се вкамени. Той беше търпелив, но всеки път щом ръцете му се плъзваха под дрехите й, спомените за нощта в ламаринената барака до басейна я нападаха, спомени за младия мъж, на когото беше позволила да вземе надмощие над нея. Лекарят беше твърде добре възпитан, за да й каже, че според него тя не е достатъчно жена, но изчезна от живота й. Тя се постара да приеме факта, че е непоправимо увредена по отношение на секса и реши да не си позволява да се ожесточи. Смъртта на Артуро разби сърцето й, но тя намери друг отдушник за нежните си чувства.
В Манхатън се обграждаше с добри, но хомосексуални мъже, а някои от тях държеше в прегръдките си, когато умираха. Тези мъже получаваха обичта и привързаността, които тя притежаваше в такова изобилие. Тези мъже заемаха мястото на любовниците, които само биха й напомняли, че тя не е достатъчно жена.