Моли повдигна кучето в скута си, наведе глава и му заговори тихо:
— Ти си добро момче, нали, Пух. Добро, сладко кученце. Обичаш ли Моли? Моли те обича, кученце.
Тъмните й кичури се смесваха с бялата козина на Пух. Моли допря буза до главичката на кучето, която беше мека като пухче за пудра, а Пух я близна по брадичката. Отдавна никой не беше я целувал, затова не помръдна лицето си, за да може Пух да го направи отново.
Вратата вдясно се отвори. Влезе някакъв грамаден мъж и тя бързо пусна Пух. Стаята тънеше в сумрак, затова той не видя Моли, докато се приближаваше към телефона, поставен на масата до дивана. Но преди да успее да набере номера, Пух скочи към него, за да го поздрави.
— По дяволите. Долу, куче!
За да предотврати възможно неудобно положение, Моли се покашля учтиво и се изправи.
— Няма да ви ухапе.
Мъжът остави слушалката и погледна към Моли. Тя видя, че усмивката му е красива.
— Сигурна ли си в това? Изглежда ми доста свиреп.
— Името му е Пух.
— Всъщност с него вече сме се срещали, но мисля, че с теб не съм се запознал. — Той се приближи. — Аз съм Дан Кейлбоу.
— Приятно ми е. Аз съм Моли Съмървил.
Тя протегна ръка и той я стисна тържествено.
— Здравей, Моли. Ти сигурно си сестрата на Фийб.
— Аз съм природената сестра на Фийб — подчерта тя. — Имаме различни майки и въобще не си приличаме.
— Вижда се. Не е ли малко късно да стоиш будна?
— Не можах да заспя.
— Доста е шумно. Запозна ли се с играчите и семействата им?
— Фийб не ми позволи.
Не беше сигурна защо се чувстваше задължена да излъже, но не й се искаше да му каже, че самата тя беше отказала да излезе.
— Защо?
— Много е строга. А и аз не обичам особено празненствата. Всъщност аз съм самотен човек. Когато порасна, ще стана писателка.
— Така ли?
— В момента чета Достоевски.
— Не думай?
Разговорът се изчерпваше и тя затърси друга тема, с която да задържи вниманието му.
— Не вярвам да учат Достоевски в новото училище. От сряда започвам да ходя там. Това е обществено училище. Там ходят и момчета.
— Никога ли не си ходила на училище с момчета?
— Не.
— Хубаво момиче като теб би трябвало да се разбира с тях.
— Благодаря, но си знам, че не съм особено хубава. Не и като Фийб.
— Разбира се, че не си хубава като Фийб. Ти си хубава по свой си начин. Това им е най-интересното на жените. Всяка е различна.
Той я нарече жена! Тя запомни този комплимент, за да му се порадва, когато остане сама.
— Благодаря ви, че сте толкова мил, но си знам как изглеждам.
— Аз съм голям специалист по въпроса за жените, Моли. Трябва да ме слушаш.
Искаше й се да му повярва, но не можеше.
— Футболист ли сте, господин Кейлбоу?
— Бях, но сега съм главен треньор на „Старс“.
— Страхувам се, че не знам нищо за футбола.
— Това изглежда е характерно за женската част от вашето семейство. — Той скръсти ръце. — Сестра ти не те ли доведе на мача този следобед?
— Не.
— Срамота! А трябваше.
Тя си помисли, че е усетила неодобрение в гласа му. През главата й мина мисълта, че и той може да не харесва Фийб! Реши да опипа почвата.
— Сестра ми не иска да се занимава с мен. Налага се, нали виждате, тъй като и двамата ми родители са починали. Но всъщност не ме иска. — Това поне беше вярно. Сега имаше цялото му внимание и, тъй като не искаше да загуби, започна да си измисля. — Не ми разрешава да се върна в старото си училище и крие писмата, които ми изпращат моите приятели.
— Защо ще прави нещо такова?
Дейното въображение на Моли надделя.
— Някаква жестокост, предполагам. Някои хора се раждат такива, нали знаете. Тя не ми позволява да напускам къщата и ако това, което правя, не й хареса, ме оставя на хляб и вода. — Внезапно я осени вдъхновение. — И понякога ме бие.
— Какво?
Тя се уплаши, че е отишла твърде далече, затова додаде бързо:
— Но не боли.
— Трудно ми е да си представя, че сестра ти прави нещо такова.
Не й харесваше да слуша как той защитава Фийб.
— Вие сте силен мъж и нейната външност влияе на преценката ви.
Той едва не се задави.
— Би ли ми обяснила това?
Съвестта й й казваше да не говори повече, но той беше толкова мил, а тя толкова много искаше той да я хареса, че не можа да се спре.