— Можеш дори да го повториш.
— Тръгвам си.
Тя подпря ръце на облегалката на стола и успя да се изправи.
— Имаш нужда от няколко минути, за да се успокоиш, преди да се опиташ да шофираш. Ще ти предложа нещо. На празненството не ядох нищо и съм гладен. Какво ще кажеш да направя няколко сандвича?
В изражението му имаше момчешко нетърпение да й достави удоволствие и то заглуши остатъците от страха й, но той беше прекалено едър и прекалено силен, а тя не беше се съвзела след онези мигове, когато миналото сякаш се повтаряше.
— По-добре да си вървя.
— Страхуваш се да стоиш сама с мен, нали?
— Просто съм уморена, това е всичко.
— Уплашена си.
— Бях съвсем безпомощна. Ти си силен мъж. Не можеш да си представиш какво е.
— Не, не мога. Но вече всичко това свърши. Няма да те нараня. Знаеш го, нали?
Тя кимна бавно. Наистина го знаеше, но все още й беше трудно да се отпусне.
Той й се усмихна.
— Знам защо бързаш да се прибереш вкъщи. Искаш да събудиш малката си сестра и да започнеш да я пердашиш.
Тя го изгледа объркана.
— За какво говориш?
— Госпожица Моли и аз проведохме интересен разговор тази вечер. Но няма да ти разкажа нищо, ако не ми позволиш да ти приготвя нещо за ядене.
Тя видя предизвикателната искрица в очите му. Той се превърна в треньора, поставящ на изпитание духа й, както правеше и с момчетата си. Знаеше, че няма да я нарани. Ако този път избяга, дали някога ще може да се спре?
— Добре. Само за малко.
Беше й трудно да върви по непознатата пътека. Веднъж се спъна, но той не се пресегна към нея, за да й помогне. Замисли се дали той знае, че тя би изгубила присъствие на духа, ако той я докосне в тъмното.
Той искаше да я накара да се отпусне и затова започна да й разказва за къщата, докато вървяха напред.
— Купих този имот миналата година и го ремонтирах. Има овощна градина и конюшня, където мога да държа няколко коня, ако искам. Тук има столетни дървета.
Стигнаха до верандата. Той се наведе и взе видеокасетата, която тя беше изтървала, после отвори входната врата, светна лампата и я въведе вътре. Вляво тя видя стълбище, а вдясно имаше коридор със сводест таван, който водеше към страничното крило на къщата. Тя го последва натам и попадна в просторно помещение просто подредено и примамващо.
Дългата стена от незамазан камък грееше меко под светлината на лампите. Помещението представляваше двуетажна жилищна площ, уютна, старомодна кухня и удобен таван. Върху паркета имаше различни мебели, между които кушетка в светлозелено, примесено с червеникави и жълти нюанси, огромни меки кресла и стар чамов бюфет. Една дървена пейка, носеща белезите на десетилетия, служеше за масичка за кафе. На нея имаше шахматна дъска и купчина книги. На полицата над голямата каменна камина стояха груби, дървени свещници, глинени съдове и няколко старинни метални кутии. Предполагаше, че той живее заобиколен от мраморни статуи на голи жени, а не в този уютен, простичък рай, който толкова напомняше за прерията на Илинойс. Подаде й светлосиня риза.
— Може би ще искаш да облечеш това. До кухнята има баня.
Тя осъзна, че все още стиска предницата на роклята си. Взе ризата от него, извини се и отиде в банята. Погледна отражението си в огледалото и видя, че очите й са огромни и уязвими — отворени прозорци към всичките й тайни. Пооправи косата си с пръсти и изтри с една кърпичка размазаната спирала. Едва когато се почувства спокойна, Фийб излезе от банята.
Ризата, която й беше дал, стигаше до средата на бедрата й. Когато влезе в кухнята, нави нагоре ръкавите. Дан тъкмо изваждаше пълнозърнест хляб и месо от хладилника.
— Какво ще кажеш за печеното телешко?
— Не си падам много по телешкото.
— Имам също салам и пуйка.
— Предпочитам най-обикновено сирене.
— Печено сирене? Правя го страхотно.
Толкова искаше да й достави удоволствие, че тя не се сдържа и се усмихна.
— Добре.
— Искаш ли вино или бира? Имам и изстуден чай.
— Чай, ако обичаш.
Тя седна до стара, разтегателна маса от орех.
Той наля на двамата по чаша чай и започна да прави сандвичите. На масата лежеше отворена „Кратка история на времето“ от Стивън Хокинг. Фийб се възползва от възможността да възстанови поне донякъде нормалните отношения помежду им.
— Доста тежко четиво за спортист.