В главата й проблесна мисълта, че вече й е уморително все да скандализира хората, но се чувстваше прекалено неустойчива за самоанализи, затова продължи към стаята на сестра си и почука на вратата.
— Моли, Фийб е. Мога ли да вляза?
Изминаха няколко секунди преди Фийб да чуе приглушеното, кисело: Предполагам.
Тя си даде смелост и натисна бравата, после влезе в стаята, която беше нейна през детските й години. През няколкото седмици, когато живееше тук, стаята беше затрупана с книги, остатъци от храна и касети с любимата й музика. Сега тя беше идеално подредена, каквато беше и притежателката й.
Моли Съмървил, петнайсетгодишната природена сестра, която Фийб почти не познаваше, седеше на един стол до прозореца, все още облечена в безформената кафява рокля, която носеше на погребението. За разлика от Фийб, която беше пълна като дете, Моли беше изключително слаба, а тежката й тъмнокестенява коса, дълга до брадичката, се нуждаеше от добър фризьор. Освен това тя не беше хубава. Кожата й беше бледа и матова, сякаш никога не е виждала слънце, а чертите й бяха дребни и съвсем обикновени.
— Как си, Моли?
— Добре.
Тя не вдигна поглед от книгата, която лежеше отворена в скута й.
Фийб въздъхна. Моли не криеше, че я ненавижда, но през годините те се бяха виждали много рядко и Фийб нямаше представа защо е така. Когато се завърна в Америка след смъртта на Артуро, тя ходи няколко пъти до Кънектикът, за да види Моли в училището, но Моли беше толкова необщителна, че тя най-накрая се отказа. Все пак продължи да изпраща подаръци за рождения й ден и за Коледа, както и, от време на време, по някое писмо, но всички те останаха без отговор. Голямата ирония беше, че Бърт я лиши от всяко друго наследство, освен от онова, което би трябвало да бъде най-голямата му отговорност.
— Да ти донеса ли нещо? Нещо за ядене?
Моли поклати глава и помежду им се възцари мълчание.
— Знам, че се получи лошо. Наистина съжалявам.
Момичето повдигна рамене.
— Моли, трябва да поговорим, така че и за двете ни ще бъде по-лесно, ако ме погледнеш.
Моли вдигна глава от книгата си и отправи към Фийб празен, търпелив поглед, който накара Фийб да се почувства сякаш тя е детето, а сестра й е възрастният човек. Искаше й се да не беше отказвала цигарите, защото сега отчаяно се нуждаеше от цигара.
— Знаеш, че сега съм законният ти наследник.
— Господин Хибърд ми го каза.
— Мисля, че трябва да поговорим за бъдещето ти.
— Няма за какво да говорим.
Фийб сложи зад ухото си една непослушна къдрица.
— Моли, не е нужно да се връщаш в лагера, ако не искаш. Ще ми бъде приятно, ако утре дойдеш с мен в Ню Йорк да прекараш там остатъка от лятото. Наела съм апартамента на един приятел, който сега е в Европа. Разположен е на страхотно място.
— Искам да се върна.
Бледата кожа на Моли говореше на Фийб, че на сестра й не й е по-приятно в лагера, отколкото е било на самата нея.
— Можеш да го направиш, ако наистина искаш, но знам какво е да се чувстваш така, сякаш нямаш дом. Спомни си, че Бърт изпращаше и мен в училището в Крейтън, а всяко лято ме караше да вървя на лагер. Мразех го. В Ню Йорк е много забавно през лятото. Може да прекараме чудесно и да се опознаем по-добре.
— Искам да отида на лагер — повтори Моли упорито.
— Съвсем сигурна ли си?
— Сигурна съм. Нямаш право да ме спираш да се върна там.
Въпреки враждебността на детето и главоболието, което обхващаше слепоочията й, Фийб нямаше желание да изоставя темата толкова лесно. Тя реши да пробва нова тактика и кимна към книгата в скута на Моли.
— Какво четеш?
— Достоевски. През есента ще го изучавам самостоятелно.
— Впечатлена съм. Това е доста тежко четиво за петнадесетгодишна.
— Не и за мен. Аз съм доста умна.
На Фийб й се искаше да се усмихне, но Моли изказа твърдението толкова небрежно, че това не й се удаде.
— Вярно. В училище се справяш добре, нали?
— Имам изключително висок коефициент за интелигентност.