— Какво искаш да кажеш?
— Нашето споразумение не ми върши работа.
Той се престори на изненадан.
— Искаш да приключим?
— Съжалявам, но отговорът е да. Просто не знаех как да повдигна въпроса, без да те нараня.
Той скочи от стола и й предложи малко от яростта, която тя очакваше.
— Кой е той? Имаш ли си друг, Вал?
— Беше неизбежно, Дан. Така че, хайде без сцени.
Той сведе поглед. Известно време черта с крак по мъхестия килим.
— Дявол да го вземе, Валери, наистина знаеш как да поставиш човек на мястото му. Не знам защо въобще се опитвам последната дума да е моя. Аз идвам да късам с теб, а през цялото време ти си се подготвяла да ме разкараш.
Тя го изгледа с подозрение. Опитваше се да разбере дали не се преструва, но той запази онова искрено изражение на лицето си, което използваше при неделните интервюта след мачовете, като говореше за това колко добре са играли „Бронкос“ и как са заслужавали да спечелят.
Тя тупна рязко с пръсти върху заседателната маса и стана.
— Е, тогава, предполагам, няма какво повече да си кажем.
— И аз така мисля.
Той я погледна и в мислите му се върнаха добрите им мигове, не неприятните. По-голямата част от тях бяха в леглото, но вероятно това беше повече, отколкото много разведени двойки можеха да кажат. Не беше сигурен кой от двамата помръдна пръв, но след миг те стояха прегърнати.
— Пази се, чуваш ли — изръмжа той.
— Всичко хубаво в живота по-нататък — прошепна тя в отговор.
След двайсет минути Дан спря колата на паркинга до детска градина „Слънчеви дни“ и вече не мислеше за Валери. Намръщи се срещу огледалото. Сивият микробус, който го следваше, изглежда беше същият, който видя зад себе си няколко пъти през миналата седмица. Десният му калник беше смачкан. Ако имаше някой репортер по петите си, защо ли му е тази тайнственост? Опита се да види шофьора, когато микробусът премина покрай входа на детската градина, но стъклата бяха потъмнени.
Отмина случката само с повдигане на рамене, паркира ферарито и влезе в ниската тухлена сграда. Усмихна се, когато чу шумовете на детската градина — писъци от смях, фалшиво пеене, местене на столове. След половин час го очакваха в Уийтън, за да говори на официален обяд на Ротари, но не можа да устои на желанието си да спре тук за няколко минути. Може би щеше да се отърве от смущението, породено от случилото се с Фийб снощи.
Вратата към стаята на Шейрън беше отворена. Той погледна вътре и сърцето му спря. Печаха бисквити! Беше готов да падне на колене и още в същия миг да й предложи да се омъжи за него. Като малък би дал всичко, за да пече бисквити с майка си. За съжаление тя беше прекалено заета с пиене. Не че я обвиняваше. Животът с мръсник като баща му би докарал всеки до бутилката.
Шейрън вдигна поглед от купата, в която бъркаше нещо, и изтърва лъжицата си като го видя. Цялата се изчерви. Той й се усмихна, когато забеляза колко е изцапана.
В червената къдрава коса имаше брашно, а на бузата й беше изрисувана синя черта. Ако беше собственик на „Космополитът“ щеше да я сложи направо на корицата, ей така, както си беше. За него Шейрън, с лицето си на фея и с луничките по носа, беше много по-привлекателна, отколкото едрогърдестите блондинки с пайети по прилепнали рокли.
В главата му проблесна образът на Фийб Съмървил, но той го отблъсна. Нямаше да позволи страстта да го отклони от търсенето на майката на децата му.
Шейрън затърси изтърваната дървена лъжица.
— О, ъъ… Здравей. Влез.
Харесваше притеснението й. Приятно му беше, че е до жена, която не е свикнала да се среща с мъже като него.
— Минах само за минутка, за да видя как се справя моят приятел Робърт със счупената си ръка.
— Робърт, един човек те търси.
Симпатично дребно чернокожо дете, облечено с къси панталони и фланелка, се втурна, за да покаже гипса си. Дан разгледа подписите по него, включително и собствения си подпис, който беше най-изтрит.
— Познаваш ли Майкъл? — каза детето най-накрая.
В град като Чикаго не можеше да има съмнение за кой Майкъл става дума, дори и когато въпросът идваше от четиригодишно дете.
— Да, разбира се. Понякога играем баскетбол на игрището в дома му.
— Хващам се на бас, че здравата те бие.
— Ами. Страх го е от мен.
— Майкъл не се страхува от никого — тържествено заяви детето.
Човек не можеше да се шегува с Джордан, дори и след оттеглянето му.