Фийб си заповяда да не пита, но когато ставаше въпрос за Дан Кейлбоу, любопитството й не знаеше граници.
— Какво значи това? Каква легенда?
— Е, някои от разказите за него не са подходящи за женски уши, но почти всички знаят колко много е мразел вечерния час. Виждаш ли, треньорът има нужда от малко сън. По времето, когато играел, не можел да търпи мисълта, че ще стои затворен в стаята си от единайсет часа. Казва, че това го правело прекалено напрегнат на мача. Така че той се мушвал в стаята си за проверката и после се измъквал, да се забавлява. Треньорите се усетили, разбира се. Глобявали го, оставяли го на скамейката, но нищо не помогнало и той все така бил навън до затварянето на баровете. Най-накрая им казал, че ако това не им харесва, могат да му бият шута или да го продадат, но че той няма да се промени. Единственият му лош мач бил, когато сложили пазач пред неговата врата. Пет пъти засекли подаванията му на следващия ден. И треньорите престанали да се занимават с това. Е, разбира се, с годините поулегнал.
— Хващам се на бас, че не е улегнал кой знае колко — промърмори тя.
Питиета им пристигнаха. Боби Том вдигна изпотената халба.
— Да скапем задниците на „Сейбърс“.
— За скапаните задници.
Тя докосна чашата си до неговата, близна някаква подправка от ръба и отпи от коктейла си.
— Госпожице Съмървил…
— Фийб е по-добре.
Тя отпи отново. По-късно щеше да съжалява заради калориите, но не и сега.
— Когато сме само двамата, мисля, че може да си говорим на ти, но ти си собственикът и затова не мога да го правя, когато сме с други хора.
— След всичките онези снимки по вестниците, май няма защо да се притеснявам толкова за поддържането на достоен за уважение вид.
— Бяха страхотни, нали! Дори са ме хванали под най-добрия ъгъл. — Усмивката му се стопи. — Не говореше сериозно, че утре няма да си на страничната линия?
— Не съм сигурна, че идеята е добра. Освен ако не измислим някой друг ритуал за късмет.
— О, не! Не може! Въпреки че загубихме миналата седмица срещу „Бронкос“, аз имах един от най-добрите си мачове. Играя футбол от доста години и когато нещо ми върши работа, аз се придържам към него. Виж, когато започна да правя промени, аз мисля за промените, а не за това, какво става в зоната и дали ще мога да остана открит. Разбираш ли ме?
— Боби Том, не подлудявам от желание да видя във всички вестници в понеделник снимки на целувката помежду ни.
— Изненадан съм, че трябва да те подсещам, Фийб, но утре играем със „Сейбърс“ и победата над тях е много по-важна от някакви снимки във вестниците. Миналата година те спечелиха Суперкупата. Цялата страна си мисли, че този сезон ще цопнем в тоалетната чиния. Трябва да им докажем, че притежаваме онова, което се иска, за да си шампион.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо трябва да сте шампиони? Като се замислиш за това, каква причина виждаш? Все пак не откривате лекарство против рака.
— Права си — каза той разпалено. — Не е същото. Повече от това е. Виж, има добро, има и лошо. За това става дума. Това е важното.
— Нещо не те разбирам, Боби Том.
Той махна с ръка към сервитьорката и щракна с пръсти за нови питиета.
Фийб осъзна, че почти е изпразнила чашата си. Знаеше, че трябва да откаже второ питие, защото не издържаше много на пиене, но Боби Том беше добър събеседник и й беше приятно с него. А и той плащаше.
— Аз така виждам нещата — продължи той. — Хората са агресивни по природа. Съгласна ли си?
— Мъжете може би, но не непременно и жените.
Боби Том очевидно не се интересуваше от проблемите на половете, защото не обърна внимание на забележката й.
— Във футбола избива естествената ни агресивност. Ако я нямаше Националната футболна лига, сигурно щяхме да воюваме с Русия, поне половин дузина пъти през последните четирийсет години. Виж, американците са си такива. Само някой да ни се опъне и веднага го сритваме в задника. Извини ме за грубия език, Фийб, но всеки знае, че ритниците в задника са част от националното ни съзнание. Футболът ни дава… как да кажа?… Безопасен изход.
В думите му всъщност имаше някакъв смисъл. Тя усети, че първият коктейл я е ударил в главата. Взе втория и отново близна ръба на чашата.
Той стисна рамото й и я изгледа умоляващо.
— Е, утре ще бъдеш ли долу или не? Защото ще ти кажа една истина… Ти си добра жена и знам, че не искаш на съвестта ти да тежи една загуба от „Сейбърс“.