Дан сведе очи. Ръката му помръдваше в ненужно, почти безпомощно движение.
— Отстранявам те за една седмица — каза Рон тихо.
Дан вдигна рязко глава и устните му се стегнаха в иронична усмивка.
— Не можеш да ме отстраниш. Аз съм треньорът, не някой от играчите.
— Независимо от това, си отстранен.
Уплашена, Фийб пристъпи бързо напред.
— Рон…
Той вдигна ръка и каза тихо:
— Моля те, не се намесвай, Фийб. Имам да върша работа и трябва да я свърша, както съм решил.
Дан намали разстоянието помежду им и се надвеси над управителя, а в действията му имаше толкова много физическа заплаха, че Фийб се сви. Той заговори с плътен, изпълнен с отрова глас:
— Ще те побъркам.
Рон започна да придобива зеленикав оттенък, но гласът му почти не трепна.
— Искам да напуснеш сградата веднага. Няма да разговаряш с другите треньори или играчите, докато изтече наказанието ти, след мача следващата неделя.
— Ще напусна сградата, когато реша.
— Моля те, заради Фийб не усложнявай нещата.
Секундите отминаваха, а Дан стоеше със стиснати устни и го гледаше гневно.
— Ще съжаляваш за това.
— Сигурно си прав. Но независимо от това трябва да направя онова, което смятам за най-добро.
Дан му отправи продължителен, нетрепващ поглед. После излезе от стаята.
Фийб сложи ръка на устните си.
Рон стисна леко ръката й.
— Пресконференцията ще се проведе в един часа на игрището. Ще те взема от офиса ти.
— Рон, аз наистина не…
— Извинявай, Фийб, но мисля, че ми се повръща.
Той пусна ръката й и изскочи от стаята, докато тя го гледаше стреснато.
Дан се носеше бясно към първия етаж, стъпвайки тежко надолу по стъпалата. Когато стигна до долу, той вдигна крак и отвори с ритник металната врата. Излезе навън, но яркото слънце на циганското лято не угаси гнева му.
Докато крачеше към колата си, той измисли следващия си ход. Щеше да откъсне врата на малката невестулка. Щеше да му скъса задника с ритници. Всяко отстраняване противоречеше на неговия договор и адвокатите му щяха да сравнят със земята Фийб и нейния управител. Няма защо да се примирява с това. Щеше да… Щеше да…
Щеше да престане да се държи като задник.
Сложи ръка на покрива на колата си и пое дълбоко дъх. Беше притеснен и ядосан и то не заради Фийб, а заради себе си. Как можа да я обиди по този начин? Никога през живота си не се беше държал толкова лошо с жена, даже и с Валери. А Фийб не го заслужаваше. Подлудяваше го, но в нея нямаше нищо гадно. Беше забавна, привлекателна и мила по свой собствен начин.
Мразеше да губи така контрол, но когато чу онзи самодоволен журналист да обявява пред целия свят, че Фийб е била в неговата стая в хотела, той така се вбеси от тази намеса в личните им работи, че му се прииска да срита телевизора. Вече знаеше достатъчно за журналистите, за да бъде наясно, че накрая Фийб ще понесе последствията от нещо, което си беше негова грешка. Само да беше поговорил с нея, вместо да я обижда.
Знаеше, че би се справил много по-добре с цялата история, ако ги нямаше онези снимки. Мисълта, че разни случайни хора ще гледат тялото й, го вбесяваше. Реакцията му беше съвсем нелогична, като се има предвид, че тялото й висеше из повечето по-големи музеи в света, но той не можеше да промени нищо. Освен това абстрактните картини бяха нещо по-различно от ярко осветените снимки. Снимките, които видя във „Вю монд“ бяха произведения на изкуството, но светът беше пълен с разгонени мръсници, които си нямаха и представа за това. Мисълта за похотливите погледи, които щяха да се лепят по тези страници, разпали гнева му.
По дяволите гневът му! Кога най-после щеше да порасне и да започне да се контролира? Не му беше нужна диплома по психология, за да разбере защо му беше толкова трудно да се справя с него. Още когато беше малък, на четири-пет години, неговият старец го пребиваше от бой, ако плачеше или се оплакваше от болка или страх.
Все още чуваше пиянската заплаха на стареца. Иди ми донеси колана, за да ти покажа нещо, за което наистина да плачеш, момченце.
Когато порасна, той откри, че единственото чувство, което е безопасно да изразява покрай стареца, е гневът, независимо дали на футболното игрище или като използва юмруците си. Дяволска работа! Мъж на тридесет и седем години да се държи като малък нехранимайко от детската площадка. Само че този път нехранимайкото си получи заслуженото. Този път нехранимайкото беше поставен на място от ниското хлапенце, което дори не ставаше за отбора.