Бяха я наричали по най-различни начини, но никога чаровна.
— Какво искаш?
— Какво ще кажеш за един безсмислен лековат разговор като начало? Хубава вечер, нали?
Не можеше да му позволи да я въвлече в играта си, каквато и да беше тя, затова дръпна каишката на Пух и тръгна напред. Той тръгна с нея.
— Времето наистина е много хубаво. Все още е горещо през деня, а вечер се усеща, че есента идва.
Тя не каза нищо.
— Този квартал е много приятен.
Тя продължи да върви.
— Знаеш ли, няма да е лошо, ако помислиш с какво да допринесеш за този разговор.
— Ние, празноглавите, не мислим.
Той пъхна ръце в джобовете си и промълви тихо:
— Фийб, съжалявам. Гневът ми взе връх над разума. Знам, че това не е извинение, но е истина. Ако някой е празноглав, то това съм аз.
Очакваше гняв, не съжаление, но обидите му тази сутрин я нараниха твърде дълбоко и затова тя не отвърна нищо.
— Като че ли постоянно ти се извинявам за нещо. От самото начало е така, нали?
— Предполагам, че не вървим заедно. Като маслото и водата.
Той се наведе, за да мине под един клон, който висеше доста ниско над пътеката.
— Бих казал, че по-скоро вървим като газ с клечка кибрит.
— И в двата случая мисля, че би трябвало да се избягваме един друг, доколкото това е възможно. — Тя се спря до една от уличните лампи. — Не мога да направя нищо за отстраняването, нали знаеш. Рон отказа да го отмени, а аз няма да направя нещо в противоречие с неговите нареждания.
— Знаеш, че нарушавате договора ми.
— Знам.
— Последното, от което се нуждаеш сега, е съдебен процес.
— И това знам.
— Какво ще кажеш за една сделка?
— Каква сделка?
— Ти ще ми правиш компания в събота следобед, а аз ще държа адвоката си далече от теб.
Точно това въобще не беше очаквала.
— Ще отида за няколко дни на юг, залива Шорз. Наричаме го Ривиерата на бедняците. Там имам място на брега. Когато се върна, ще разполагам със свободно време. Онази огромна стара къща. Никаква работа. В събота ще има изложба и като знам колко обичаш изкуството, мислех си, че може да отидем да я видим.
Тя го изгледа.
— Искаш да кажеш, че няма да се бориш срещу отстраняването си?
— Точно това искам да кажа.
— Защо?
— Имам си причини и те са лични.
— Не бих казала.
— Не настоявай, Фийб.
— Моля те. Искам да знам.
Той въздъхна, а Фийб си помисли, че забелязва нещо, което много прилича на вина, да пробягва по лицето му.
— Ако повториш това, ще те нарека лъжкиня.
— Няма да го повторя.
— Отстраняването ще навреди на отбора и това не ми харесва. Ще трябва да се случи чудо, за да победим тази неделя, а след една победа и четири загуби ще бъде трудно да се възстановим. Но не се боря срещу това, защото Рон най-после направи това, което трябваше. Просто никога не съм очаквал, че той ще се изправи срещу мен.
Най-накрая тя се засмя.
— Не мога да повярвам. Ти наистина го нарече Рон.
— Просто ми се изплъзна, така че не разчитай да се случи отново. — Той тръгна отново. — И не си мисли, че съм променил мнението си за него, само защото е проявил най-накрая малко смелост. Всичко си е както преди. А сега за съботата?
Тя се поколеба.
— Защо, Дан? Вече се разбрахме, че не се чувстваме добре заедно.
— Няма да насъсквам по теб адвокатите си. Това не е ли достатъчно добра причина?
Стигнаха до края на пътеката. Когато тръгнаха обратно, тя събра смелостта си.
— Аз не съм играчка. Не можеш да ме използваш, за да се позабавляваш, а после да ме захвърлиш.
Гласът му прозвуча изненадващо кротък.
— Защо тогава се правиш на такава?
Въпреки че тонът му беше повече объркан, отколкото обвинителен, обидата отново се върна и Фийб закрачи по-бързо.
Той продължи да върви с нея.
— Не става както искаш. Не може да флиртуваш с всичко, що е в панталони и да носиш дрехи, които сякаш са залепнали за тялото ти, после да очакваш хората да се отнасят с теб като с Майка Тереза.
Тя знаеше, че в думите му има истина, затова спря и се обърна към него.
— Нямам нужда да ми четеш лекции. И тъй като лично ти си наказан, може би ще погледнеш себе си и ще помислиш защо все не успяваш да сдържиш гнева си.