Дан се засмя, докато отключваше колата, после се пресегна и освободи автоматичното заключване на останалите врати.
— Влизайте, дами, бих ви отворил вратите, но не искам да ме обвиняват, че съм попречил на нечие освобождение.
Фийб се усмихна и подаде Пух на Моли, после седна на предната седалка до шофьора. Когато потеглиха, тя се обърна назад.
— Ако ни заведе да ядем, Моли, поръчай си най-скъпото нещо от менюто. През петдесетте години винаги мъжете са плащали.
— По дяволите — измърмори Дан. — Подаваш трудна топка.
Нейпървил беше старо фермерско селище, което се беше разраснало в най-големия град на окръг Дюпейдж с население повече от деветдесет хиляди души. Разумното управление го беше превърнало в туристически център. Имаше много паркове, добре поддържан квартал със стари сгради и сенчести улици, красиви градини. Най-прекрасната част на града беше Ривъруок — парк, създаден покрай част от река Дюпейдж. Там имаше тухлени пътечки, покрит мост, малък театър за представления на открито и едно езерце за риболов. Старата каменоломна в единия край беше превърната в плаж.
Дан спря колата на малък паркинг и тримата тръгнаха по тухлената пътека към тълпата, която се събираше под дърветата. Всяка година през септември Ривъруок служеше като живописна сцена на местните занаятчии, като място, където художници, скулптори, бижутери и духачи на стъкло можеха да покажат работите си. Красиво подредените картини, керамичните и стъклените изделия представляваха чудесни цветни петна по брега на реката.
Имаше много хора. Млади двойки бутаха скъпи детски колички или носеха бебета, а по-възрастните, облечени в ярките дрехи, с които са играли голф сутринта, се разхождаха между изложените неща. Личеше си, че за лицата на младежите се грижат скъпоплатени дерматолози, а скоби за хиляди долари изправяха зъбите им. С тълпата се смесваха и групички чернокожи, южноамериканци и азиатци — всички те добре облечени, с вид на преуспяващи хора.
Фийб имаше чувството, че е попаднала насред американската мечта — едно място, където бедността и етническата вражда са недопустими. Знаеше, че градът си има своите неприятности, но за човек, прекарал последните седем години в Манхатън, тези неприятности изглеждаха дребни. Тук стомасите бяха пълни и имаше усещане за връзка с останалите, нещо рядко в едно общество, което непрекъснато се разделяше. Грешно ли е да пожелава човек за всяко местенце в Америка чисти улици, невъоръжено население, семейства с две, три или четири деца и цяла флотилия коли в гаражите им?
Дан сякаш беше прочел мислите й, защото забави стъпки и подметна:
— Човек като че ли нищо повече не може да иска.
— Като че ли си прав.
— Съвсем различно е от мястото, където израснах.
— Да, предполагам, че е така.
Моли вървеше пред тях заедно с Пух, който размахваше уши и подскачаше, за да бъде забелязан от тълпата.
Дан си сложи чифт слънчеви очила и придърпа шапката по-ниско над очите си.
— Нищо повече не мога да направя за прикритие. Не че ще свърши някаква работа. Особено пък с тази твоя шапка.
— Какво й има на шапката?
Фийб сложи ръка върху копринената роза, която придържаше периферията.
— Нищо й няма. Всъщност дори ми харесва. Просто и без това ще ни бъде доста трудно да изглеждаме незабележими, а тази шапка усложнява още повече нещата.
Тя разбра какво има предвид.
— Може би идеята за това излизане не беше чак толкова добра.
— Идеята е страхотна. Сега журналистите няма да знаят какво да си мислят за нас. Лично на мен много ми харесва идеята да им натрием носовете.
Моли внезапно спря и дръпна каишката на Пух.
— Искам да се връщам.
— Но ние току-що пристигнахме — напомни й Фийб.
— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.
Фийб забеляза, че Моли поглежда към група момичета, които седяха на едно тревисто възвишение точно пред тях.
— Тези момичета твои приятелки ли са?
— Те са идиотки. Всичките са фръцли, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Не мога да ги понасям.
— Тези причини са достатъчни, за да вдигнеш още по-високо глава. — Дан свали слънчевите си очила и се загледа към групичката. — Хайде, Моли, да им покажем, че не си коя да е. — Той хвана каишката на Пух. — Фийб, дръж си малкия плъх. Моли и аз си имаме работа.
Фийб беше прекалено притеснена за Моли, за да спори с Дан за това, че е нарекъл Пух плъх. Той отведе сестра й до момичетата. Тя очевидно не искаше да се приближава, но той нямаше намерение да я пуска. Едва когато той свали шапката си, Фийб разбра какво е намислил. Лицето му заедно с лицата на Боби Том и Джим Бийдерот бяха сред най-добре познатите в окръг Дюпейдж. Очевидно беше решил, че няма нищо против Моли да го използва, за да впечатли момичетата от училище.