Фийб се приближи до възвишението и забеляза, че господин Голяма Клечка явно се е надценил. Индивидите от мъжки пол може би щяха да го познаят, но тези момичета определено не бяха почитателки на футбола.
— Татко ти случайно да е Тим Рийнълдс, посредникът? — чу тя гласа на Дан, който питаше една дъвчеща дъвка нимфа с дълга коса и дървени гривни.
— Ъъъ — отвърна момичето, което се интересуваше повече от съдържанието на чантичката си, отколкото от това да си разменя любезности със страшилището на футболното игрище.
— Много мило, че опита — промърмори тихо Фийб, когато спря зад гърба му. После додаде по-силно: — Здравейте, момичета. Аз съм сестра на Моли.
Момичетата преместиха очи от Фийб към Моли.
— Мислех, че е майка ти — измърмори едно силно гримирано червенокосо момиче.
Дан се подсмихна.
Фийб се престори, че не го забелязва и затърси в мозъка си друга тема за разговор, докато Моли се взираше отчаяно в обувките си.
— Как върви училището тази година?
— Добре — промърмори едно от момичетата.
Друго сложи на ушите си слушалките на касетофона. Момичетата престанаха да се занимават с Моли и заоглеждаха тълпата за нещо, което заслужаваше повече внимание.
Фийб опита отново.
— Моли казва, че повечето от учителите не са лоши.
— Да.
— Сигурно.
Червенокосата стана.
— Хайде да се махаме, Кели. Това е отегчително.
Фийб погледна Дан. Идеята беше негова и се провали напълно. Но той определено изглеждаше доволен от себе си, вместо да се чувства неудобно.
— Наистина ми беше приятно да се запознаем, момичета. И да се повеселите добре днес, чувате ли!
Момичетата го изгледаха сякаш беше марсианец и тръгнаха към група момчета, които се задаваха по пътеката.
— Не може да се каже, че успя да ги омаеш — изтъкна Фийб.
Той мушна слънчевите очила в джоба на фланелката си.
— Само почакай, агънце. През целия си живот съм успявал да впечатля жените, така че знам какво правя.
Лицето на Моли беше почервеняло от притеснение и тя като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.
— Казах ви, че не искам да идвам! Това е отвратително! Мразя ви!
Тя се опита да избяга, но още преди да се помръдне, Дан сложи ръка на раменете й и я задържа до себе си.
— Не бързай толкова, Моли. Тъкмо стигнахме до приятната част.
Фийб веднага забеляза причината за нарастващата тревога на Моли. Към групата на момичетата се приближаваха четири момчета. Бейзболните им шапки бяха обърнати с козирките назад, прекалено големите им фланелки висяха почти до долния край на шортите им, езиците на черните им маратонки стърчаха.
— Дан, остави я. Достатъчно притеснения й създаде.
— Почти ми се иска да ви оставя да се оправяте сами с жалките си силици, но не съм толкова жесток.
Момичетата викаха момчетата по имена, като в същото време се опитваха да изглеждат равнодушни. Момчетата започнаха да се мушкат един друг в ребрата. Едно от тях се оригна силно, като с това очевидно имаше намерение да направи впечатление.
И тогава забелязаха Дан.
Те го зяпнаха и няколко мига изглеждаха така, сякаш не могат да се помръднат. Момичетата ги заобиколиха като бърбореха и отмятаха коси, но момчетата не им обърнаха внимание. Очите им бяха залепнали върху треньора на „Старс“.
А очите на Дан бяха залепнали върху Моли. Той й се усмихна и повдигна брадичката й.
— А сега се усмихни, Моли, и се дръж така, сякаш си най-безгрижното същество на света.
Моли забеляза какво става. Тя преглътна притеснено, когато всички момчета се обърнаха към нея.
— Познаваш ли някой от тях? — попита Дан тихо, без да отмества очи от нея.
— Шкафчето на момчето с дългата коса е до моето.
Фийб си спомни, че Моли й беше споменала за готиното момче, което се правело, че свири на китара.
— Добре. Сега просто вдигни ръка и му махни леко.
Моли изглеждаше уплашена.
— Не мога да го направя.