Някои от играчите бяха прави, други се бяха прегърбили на дървените пейки, с разтворени колене и отпуснати длани. Боби Том и Джим Бийдерот седяха на една дълга маса с гърбове, подпрени на стената. Дан им говореше и те го слушаха с мрачни лица.
— … ние ще си играем нашата игра тази вечер. Ще печелим в червената зона. Ще печелим с къси пасове…
Дан беше толкова съсредоточен върху онова, което говореше на играчите, че не забеляза влизането на Фийб и Рон в съблекалнята, докато не свърши речта си.
Рон прочисти гърлото си.
— Ъъъ… Госпожица Съмървил искаше да намине, за да ви пожелае късмет тази вечер.
Намръщената физиономия на Дан показваше, че идеята й не е добре дошла. Тя се постара да не му обръща внимание, сложи си най-сияйната усмивка и пристъпи в средата на съблекалнята. Преглътна притеснението си и застана в поза, подчертаваща облеклото й.
— Здравейте, момчета. Как мислите? Страхотно е, нали?
Няколко от мъжете се усмихнаха, но тя си знаеше, че модното ревю не е достатъчно, за да стопи напрежението им. Тя беше последният човек, който би се смятал за футболен специалист, но няколко неща й се струваха ясни. „Старс“ имаха страхотни играчи и отличен треньорски екип, но по някаква причина не успяваха да задържат топката. Според нея това беше психически, а не физически проблем и тя не можеше да се отърси от мисълта, че играчите нямаше да объркват толкова нещата, ако се поотпуснат малко и се позабавляват.
Фийб се изправи върху една от пейките, за да вижда всички.
— Е, момчета, това е моята първа и, искрено се надявам, последна реч в съблекалнята.
Някои от играчите се усмихнаха.
— Имам пълно доверие в треньор Кейлбоу. Всички ми казват, че той е чудесен футболен стратег и дава страхотна мотивация на хората си. Освен това е толкова готин.
Както се и беше надявала, те се разсмяха. Не пое риска да погледне към Дан, за да види как той реагира на шегата й. Тя смръщи чело.
— Не че и останалите не са готини. Всички, освен Уебстър. Вече видях Кристъл в действие и, повярвайте ми, дори и не поглеждам към Уебстър.
Още смях. Уебстър се усмихна и наведе глава притеснено.
Нейната усмивка се стопи.
— Искам да ви кажа само едно нещо. Ако спечелите мача тази вечер, ще улесните живота ми що се отнася до пресата, но съвсем искрено ви казвам, че победата над „Джайънтс“ е по-важна за вас, отколкото за мен. Искам да кажа, че аз мога само да се вълнувам за мача, а…
— Госпожице Съмървил…
Предупредителната нотка в гласа на Дан беше очевидна.
Тя продължи забързано напред.
— Все пак, колкото и невероятно да ми се струва, аз наистина започнах да харесвам някои от вас, чудовищата с огромни размери. И тъй като всички вие толкова много искате да спечелите тази вечер, аз ще ви кажа как да го направите.
Въпреки че нарочно избягваше да поглежда към Дан, тя усещаше как разгневените му зелени очи пробиват дупки в гърба й. Независимо че беше собственик на отбора, това си беше негов терен и тя нахлуваше в него. Все пак тя продължи:
— Треньор Кейлбоу има огромен опит и съм убедена, че трябва да обръщате внимание на всичко, което той ви казва. Но ако направите едно съвсем мъничко нещо за мен, аз мога да ви обещая победата.
Тя усещаше как гневът му я залива. Беше се трудил цяла седмица, за да докара отбора до убийствена ярост, а сега тя най-безгрижно съсипваше постигнатото с толкова усилие. Налагаше й се да забрави инстинкта си за самосъхранение и да се съсредоточи върху мъжете — един нелек подвиг, когато Дан стоеше толкова наблизо.
— Тази вечер, господа, когато се подредите на игрището, искам да направите едно нещо. — Тя замълча. — Искам да се престорите, че „Джайънтс“ са голи.
Те се бяха вторачили в нея, сякаш тя полудяваше, което вероятно не беше твърде далече от истината. Чу няколко подхилквания и изгледа нарушителите с престорена тежест.
— Аз съм напълно сериозна. Когато „Джайънтс“ се подредят, просто си представете, че човекът от другата страна на… — Тя се обърна към Рон. — Как се казваше това нещо?
— Линия на схватката? — предложи Рон.
— Точно така. Представете си, че играчът от другата страна на линията на схватката е гол. Ще стане. Наистина. Обещавам ви. Това е хитрост, която научих в училище, за преодоляване на сценичната треска. Искам да кажа… човек не може да се притеснява сериозно, че ще бъде надвит от някого, на когото… ъъ… коремът му е увиснал навън. — Тя се усмихна сияйно. — И така, за тази вечер… Мислете за голите!