Тя го гледаше втренчено.
— Нямаш представа защо бях там, нали? Не се и сещаш какво се опитвах да постигна. Боже мой, ти наистина си мислиш, че съм някоя празноглава глупачка.
— След като изслушах глупавите ти теории за голите футболисти, не бих спорил с теб по този въпрос.
Никога досега тя не беше смятала себе си за човек, който се гневи лесно, но сега юмрукът й излетя и тя го удари с всичка сила в ребрата.
Той изохка тихо и я загледа невярващо. Тя също го зяпна, неспособна да повярва, че това наистина се е случило. Беше твърде близо, за да успее наистина да вложи сила в удара, но все пак беше наранила човешко същество, нещо, което не беше правила никога през живота си. Този мъж я побъркваше, а фактът, че тя му беше позволила да я доведе дотам, я вбесяваше още повече. Тя забрави всяка предпазливост.
— Ах, ти, глупав, тъпоумен, елементарен спортист! Да ти кажа ли какво не ми е наред? Натресла съм се с главен треньор, който не само че емоционално е не повече от шестгодишен, но е и съвсем малоумен.
— Малоумен! — заекна той. — Сега ти ме слушай…
Здравият й разум отлетя. Тя замахна, удари с лакът огледалото зад гърба си и мушна пръст в гърдите му.
— Не! Ти ме слушай, момченце, и добре ме слушай. Бях в тази съблекалня, не защото исках да бъда там, а защото ти успя да поставиш моите играчи под такова напрежение, че те бяха неспособни да задържат топката.
— Да не би да искаш да кажеш…
— Ти, господин Спортисте, може и да си блестящ стратег, но познанията ти за човешката природа са почти на нулата.
— Нямаш и най-малката представа…
— По всяко време… — Тя го мушна отново с пръст, като почукваше по гърдите му при всяка сричка. — По всяко време, чуваш ли ме, когато поискам да кажа нещо на моите играчи в моята съблекалня, ще го направя. По всяко време, когато реша, че са прекалено напрегнати, прекалено изнервени да вършат работата, за която им плащам абсурдни пари, аз ще се изправя пред тях и ако искам, ще се разсъблека. Ще направя това, което преценя, че е необходимо, за да съм сигурна, че „Чикаго Старс“ ще могат да вършат онова, което трябва и което, в случай, че си забравил, аз им помогнах да направят тази вечер. А това е да си печелят мачовете! Аз съм собственикът на този футболен отбор, не ти. Стана ли ти съвсем ясно?
Последва дълго мълчание. Бузите й бяха поруменели, сърцето й биеше силно. Тя остана ужасена от неспособността си да се контролира и се стегна, за да бъде готова за отплатата, но вместо да избухне, той изглеждаше почти разсеян.
— Ъхъ.
Тя преглътна.
— Само това ли имаш да кажеш?
Самолетът подскочи и бедрата му се притиснаха по-силно до нея. Тя го зяпна, като осъзна колко е възбуден.
С малко притеснен вид той вдигна ръце.
— Не е нарочно. Знам, че се опитваш да ми обясниш. Чух всяка дума, която каза. Честно. Но, докато говореше, ти постоянно се въртеше и самолетът започна да подскача и… Не знам. Просто така стана.
Гневът й пламна отново.
— Въобще нямам настроение за това.
— Нито пък аз. Психически поне. А пък физически…
— Не искам да слушам.
Подскачането на самолета продължи и телата им се притискаха все повече. Той отново отмести бедрата си и прочисти гърлото си.
— Ти наистина ли… ъъъ… се опитваш да ми кажеш, че според теб ти… ъъъ… имаш принос за победата над „Джайънтс“?
Кроткият му тон и възпламеняващото докосване на телата им уталожиха гнева й.
— Не… Не точно… Разбира се, че не. Е, може би малко… Донякъде. Да, определено донякъде.
— Ясно.
Той наведе глава и подпря ръце от двете й страни. Косата му миришеше на бор и одеколон. Усещаше палците му, които докосваха хълбоците й. Самолетът продължаваше да подскача и тя се опита да не обръща внимание на тръпките от докосването на гърдите си до тялото му.
— Ти стреляш напосоки — каза той тихо, — а аз не обичам изненадите. — Докато говореше, лицето му докосваше косата й. — Щом си смятала, че има грешка в мен като треньор, трябваше да дойдеш да поговорим за това.
— Прав си. Теоретично. — Гневът й сякаш идваше отдалече. — Но ти понякога си страшен.
Тя отново усети лекото докосване на лицето му до косата си.
— Ти също.
— Аз? — Устните й се извиха в доволна усмивка. — Наистина ли?