Не ми се харесва много това равнодушие, което ме обзема. Полуудавен, веднъж усещах същото спокойствие. Но сега го използувам, за да напиша едно предсмъртно писмо, легнал по корем върху камъните. Писмото ми е много хубаво. Много достойно. В него щедро раздавам мъдри съвети. Усещам, препрочитайки го, едно смътно суетно удоволствие. Ще кажат за него: „Ето едно великолепно предсмъртно писмо! Колко жалко, че е умрял!“
Бих искал също да разбера до какво състояние съм стигнал. Опитвам се да произведа плюнка: от колко часа никак не съм плюл? Нямам вече плюнка. Ако държа устата си затворена — нещо лепкаво запечатва устните ми. То изсъхва и образува отвън корава ивица. Все пак успявам да гълтам. И очите ми съвсем не са още изпълнени с блясъци. Когато ми се яви това лъчезарно зрелище — ще ми остават още само два часа.
Мръкна. Луната е наедряла от оная нощ. Прево не се връща. Изтегнат по гръб, разбирам как очевидните неща се налагат. Мярка ми се някаква стара представа. Мъча се да я определя. Аз съм… Аз съм… Аз съм на параход! Отивам в Южна Америка, бях се прострял така върху най-горната палуба. Върхът на мачтата се разхождаше бавно надлъж и нашир посред звездите. Тук липсва мачта, но при все това аз съм на кораб и плувам към някаква цел, която не зависи от моите усилия. Търговци на роби са ме хвърлили вързан върху някакъв кораб.
Мисля за Прево, който не се връща. Ни веднъж не го чух да се оплаква. Това е много добре. Непоносимо ми е да слушам хленчене. Прево е мъж.
А! Ето че маха с лампата си на петстотин метра от мене! Той е загубил дирите си! Аз нямам лампа да му отговоря, ставам, викам, но той не чува…
Втора лампа светва на двеста метра от неговата, трета лампа. Господи, това са група хора, които ме търсят!
Викам:
— Хей!
Но те не ме чуват.
Трите лампи продължават да ме зоват.
Тая вечер не съм луд. Чувствувам се добре. Спокоен съм. Гледам внимателно. Има три лампи на петстотин метра.
— Хей!
Но хората все така не ме чуват.
Тогава ме обзема кратка тревога. Единичната, която изпитах. Ах! Аз още мога да тичам: „Чакайте… Чакайте…“ Те ще се върнат обратно! Те ще се отдалечат, ще търсят другаде, а аз ще падна! Ще падна до прага на живота точно когато се разтваряха прегръдки, за да ме посрещнат!…
— Хей! Хей!
— Хей!
Те ме чуват. Аз се задъхвам, задъхвам се, но пак тичам. Тичам по посока на гласа: „Хей!“, съзирам Прево и падам.
— Ах! Като видях всички тия лампи!…
— Какви лампи?
Това е вярно, той е сам.
Тоя път не изпитвам никакво отчаяние, а само глух гняв.
— Ами вашето езеро?
— Колкото по се приближавах, то се отдалечаваше. Вървях към него половин час. След половин час беше все още много далеч. Но сега съм уверен, че това е езеро…
— Вие сте луд, съвсем луд. Ах! Защо направихте това… Защо?
Какво е направил? Защо го е направил? Иде ми да се разплача от възмущение, а не зная защо съм възмутен. И Прево, задъхан, ми обяснява:
— Тъй ми се искаше да намеря нещо за пиене… Устните ви са толкова побелели!
Ах! Гневът ми се стопява… Прокарвам ръка по челото си, като че се пробуждам, и усещам, че ми е тъжно. И кротко казвам:
— Видях, както виждам вас, видях ясно, без каквато и да е възможна грешка, три светлинки… Казвам ви, че ги видях, Прево!
Прево изпърво мълчи.
— Ех — признава той най-сетне, — тогава сме зле.
Земята бързо лъчеизпуска в тоя въздух без водни пари. Вече е твърде студено. Аз ставам и вървя. Но скоро ме обзема непосилно треперене. Кръвта ми, останала без влага, се движи много лошо и леден студ ме пронизва, който не е само студ от нощта. Челюстите ми тракат и цялото ми тяло подскача. Не мога вече да си служа с електрическата лампичка — дотолкова трепери ръката ми. Никога не съм бил много чувствителен към студ, а сега ще умра от студ — каква странна последица на жаждата!
Изпуснал съм някъде мушамата си, уморен да я нося в жегата. А вятърът постепенно става все по-лош. И аз откривам, че в пустинята няма никакъв заслон. Пустинята е гладка като мрамор. Денем тя не дава никакви сенки, нощем те оставя гол срещу вятъра. Ни едно дърво, ни един плет, ни един камък, който би ме подслонил. Вятърът ме напада като конница в открита местност. Въртя се на колело, за да избягам от него. Лягам, ставам. Легнал или прав, аз съм изложен на тоя леден камшик. Не мога да тичам, нямам вече сили, не мога да избягам от убийците и коленича пред сабята им, скрил глава в ръцете си.
Малко по-късно си давам сметка; ставам и тръгвам право пред себе си, все така треперещ! Къде съм? А! Току — що тръгнах, чух Прево! Неговият зов ме събуди…
Отивам към него, все така раздрусан от това треперене, от това хълцане на цялото тяло. И си казвам: „Това не е от студ. То е друго нещо. Това е краят.“ Останал съм вече съвсем без влага. Толкова много вървях завчера и вчера, когато обикалях сам.