Мъчно ми е да свърша от студ. Предпочитам своите вътрешни миражи. Оня кръст, арабите, лампите. Най-после това почваше да ме интересува. Не обичам да ме шиба камшик — като роб…
Ето че пак коленичих.
Ние носехме малка аптечка. Сто грама чист етер, сто грама спирт 90% и шишенце йод. Опитвам се да изпия две — три глътки етер. Също като че гълтам ножове. После малко спирт, ала той ми свива гърлото.
Издълбавам яма в пясъка, лягам в нея и се покривам с пясък. Само лицето ми се показва отгоре. Прево намира няколко клончета и запалва огън, но пламъците скоро изгасват. Прево не ще да се зарови в пясъка. Предпочита да тропа с нозе. Той греши.
Гърлото ми е все така свито, това е лош признак, ала все пак се усещам по-добре. Усещам се спокоен. Усещам се спокоен — оставил всяка надежда зад себе си. Против волята си пътувам, свързан от търговци на роби, върху палубата на моя кораб, легнал под звездите. Но може би не съм толкова злочест…
Щом не мърдам, не усещам студ. И тогава забравям тялото си, заспало под пясъка. Няма да мърдам и няма вече да страдам. А пък и в действителност човек не страда много… Зад всички тия мъки е оркестрацията на умората и безпаметството. И всичко се превръща в книга с картини, във вълшебна, малко жестока приказка… Току — що вятърът ме гонеше подобно дивеч и за да се отърва от него, въртях се на колело като животно. Сетне мъчно дишах: едно коляно натискаше гърдите ми. Едно коляно. И аз се бъхтех срещу тежестта на ангела. Никога не съм бил сам в пустинята. Сега, когато не вярвам вече на всичко, което ме заобикаля, съсредоточавам се в себе си, притварям очи и не мърдам ресници. Пороят от видения ме отнася — аз чувствувам това — към един спокоен сън: реките се успокояват в гъстотата на морето.
Сбогом на всички, които обичах. Не съм аз виновен, че човешкото тяло не може да изтрае три дни без вода. Не вярвах, че дотолкова съм зависел от кладенците. Не подозирах, че толкова кратка е моята самостоятелност. Смятат, че човекът може да върви право пред себе си. Смятат, че човекът е свободен… Не виждат въжето, което го държи вързан за кладенеца, държи го вързан като пъпната връв за корема на земята. Направи ли крачка повече — умира.
С изключение на вашето страдание аз не жаля за нищо. В края на краищата моят дял беше добрият дял. Ако се върна в живота, ще почна пак същото. Мене ми е потребно да живея. В градовете няма вече човешки живот.
Не е въпрос тук за въздухоплаване. Самолетът не е цел, той е средство. Човек не излага живота си заради самолета. Също така селянинът не оре заради плуга си. Но чрез самолета човек напуска градовете и техните счетоводства и се възвръща към истината на селянина.
Работиш човешка работа и имаш човешки грижи. Във връзка си с вятъра, със звездите, с нощта, с пясъка, с морето. Искаш да надхитриш природните сили. Очакваш зората, както градинарят очаква пролетта. Очакваш приземяването като обетована земя и търсиш своята истина между звездите.
Няма да се окайвам. От три дни вървях, бях жаден, взирах се за дири по пясъка, влагах надеждата си в росата. Исках да се присъединя съм съществата от моята порода, за които бях забравил къде точно живеят на земята. Тия неща са грижи за живите хора. Не мога да не сметна, че те са по-важни, отколкото изборът вечер на някое нощно заведение.
Не проумявам вече тия човешки множества в извънградските влакове, тия хора, които мислят, че са хора, но които всъщност поради някакъв гнет, който те не чувствуват, са се ограничили като мравките да бъдат само това, за което ги използуват. С какво запълват, когато са свободни, незначителните си, безсмислени неделни дни?
Веднъж в Русия чух Моцарт, изпълняван в една фабрика. Писах за това. Получих двеста оскърбителни писма. Не се сърдя на ония, които предпочитат мученето. Те нямат понятие от друга песен. Сърдя се на съдържателя на заведенията за мучене. Не обичам да се похабяват хората.
Аз съм щастлив от своя занаят. Чувствувам летището така, както селянинът нивата си. В извънградските влакове чувствувам агонията си съвсем иначе — не както тук! Тук в края на краищата — какъв блясък!…
Не съжалявам за нищо. Играх, загубих. Това е в реда на занаята ми. Ала все пак дишах морския вятър.
Който веднъж е вкусил тая храна — не може да я забрави. Не е ли така, другари? И не е въпросът да живееш опасен живот. Тая формула е много превзета. Бикоборците почти никак не ми харесват. Но опасността обичам аз. Аз знам какво обичам. То е — животът.