— Тук, Прево, двама души са се разделили…
— Тук една камила е коленичила…
— Тук…
И все пак ние съвсем не сме още спасени. Чакането не ще ни помогне. След няколко часа не ще могат вече да ни спасят. Почне ли веднъж ходът на жаждата — той е твърде кратък. И гърлата ни…
Но аз вярвам в тоя керван, който се клатушка нейде из пустинята.
Ние продължихме да вървим и изведнъж чух кукуригане на петел. Гийоме ми бе разправял: „Към края вече — чувах сред Андите да пеят петли. Чувах също и влакове…“
В същото време, когато чувам петела, спомням си тоя разказ и си казвам: „Първи очите ми ме измамиха. Без друго това е последица от жаждата. Ушите ми по-дълго удържаха…“ Ала Прево ме хваща за ръката:
— Чухте ли?
— Какво?
— Петела!
— Тогава… Тогава…
Тогава, глупако, несъмнено това е животът…
Имах последна халюцинация: три кучета, които вървят едно след друго. Прево, който също гледаше, не е видял нищо. Но ние и двамата протягаме ръце към тоя бедуин. И двамата се мъчим да извикаме към него с последните сили на гърдите си. И двамата се смеем от щастие!…
Ала нашите гласове не стигат и до тридесет метра. Нашите гласни струни са вече изсушени. Ние си говорим съвсем тихо един на друг и дори не сме забелязали това.
Но ето че бедуинът и камилата му, които се показаха зад могилата, сега бавно — бавно се отдалечават. Може би тоя човек е сам. Някой жесток демон ни го показа и пак го дръпва…
А ние не можем вече да тичаме!
Друг един арабин се показва в профил върху дюната. Ние викаме, но съвсем тихо. Почваме да махаме ръце и имаме чувството, че изпълваме небето с огромни знаци. Но бедуинът продължава да гледа все надясно…
Ала ето че полека той се завърта примамен на четвърт кръг. В същата секунда, когато се обърне с лице — всичко ще се изпълни. В същата секунда, когато погледне към нас, той ще заличи у нас жаждата, смъртта и миражите. Той се изви на една четвърт — и това вече променя света. Само чрез едно движение на снагата си, само чрез едно извръщане на погледа си — той твори живот и ми се струва приличен на бог…
Това е чудо… Той върви към нас по пясъка, като бог по морето…
Арабинът само ни погледна. Той натисна с ръце раменете ни и ние му се подчинихме. Ние се простряхме на земята. Тук вече няма нито раси, ни езици, ни различия… Има само тоя беден пустинен скитник, който сложи върху раменете ни ръце на архангел.
Ние чакахме, опрели чело в пясъка. И сега, легнали по корем, с глава в съда за вода, ние пием като волове. Бедуинът се уплашва и непрекъснато ни възпира. Но щом ни пусне, ние отново потапяме цялото си лице във водата.
Вода!
Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.
Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. Човек може да умре до един извор с магнезиева вода. Може да умре на две крачки от езеро със солена вода. Може да умре въпреки два литра роса, които съдържат може би някакви соли. Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…
Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто.
Колкото за тебе, който ни спаси, ти, Либийски бедуин, ти все пак ще се заличиш завинаги от паметта ми. Аз никога не ще мога да си припомня лицето ти. Но ти си човекът и аз те виждам в образа на всички хора заедно. Ти никога не беше ни виждал и вече ни позна. Ти си многообичаният брат. И аз, от своя страна, ще те позная във всички човеци.
Ти се яви пред мене, осиян от благородство и доброжелателство, велик господар, който разполага с могъществото да дава вода. Всичките ми приятели, всичките ми врагове вървят към мене, въплътени в теб, и аз нямам вече ни един враг в света.
VIII
Хората
1.
За лишен път аз се приближих до една истина, която не можах да разбера. Мислех, че съм загубен, мислех, че съм стигнал до дъното на отчаянието, но щом се примирих с това, познах спокойствието. Изглежда, че в такива часове човек открива сам себе си и става свой собствен приятел. Нищо вече не може да се сравни с това чувство на пълнота, което задоволява в нас не знам каква съществена потребност, не проумявана от самите нас. Предполагам, че Бонафус, който се съсипваше да гони ветрищата, е познал това ясно спокойствие. Гийоме също в своя сняг. Как бих могъл аз да забравя, че заровен до тила в пясъка и задушаван бавно от жаждата, усещах толкова топлина в сърцето си под моята звездна наметка?