Несъмнено тия войници не ще се върнат вече, но те мълчат от стеснение. Това нападение е заповядано. Черпи се от един човешки запас. Черпи се от един хамбар с жито. Хвърлят се шепа зърна за посев.
И ние пием коняка си. От дясната ми страна играят партия шах. От лявата други се шегуват. Къде съм аз? Един полупиян човек влиза. Той глади четинестата си брада и върти към нас разнежени очи. Погледът му се плъзва върху коняка, извръща се, насочва се отново към коняка, спира умоляващ върху капитана. Капитанът тихичко се смее. Обзет от надежда, човекът също се смее. Лек смях обхваща и останалите. Капитанът премества шишето, в погледа на човека пробягва отчаяние и така се разиграва една детинска игра, нещо като мълчалив балет, който през гъстия цигарен дим, през умората на безсънната нощ и образа на близкото нападение става сякаш насън.
И ние играем, затворени на топло в дъното на нашия кораб, докато навън експлозиите се удвояват, прилични на удари от морски вълни.
Тия хора ей сега ще се изтръгнат от тяхната пот, от техния алкохол, от мръсотията, в която са чакали — и ще потънат в разлагащите води на бойната нощ. Чувствувам, че са съвсем близо до часа, който ще ги пречисти. Но те още танцуват, докато могат, балета на пияницата и на шишето. Те ще продължават, докато могат, играта на шах. Докато могат, продължават живота. Ала върху лавицата се мъдри един будилник и те са го нагласили да звъни. И той ще иззвъни. Тогава тия хора ще се изправят, ще се стегнат, ще закопчеят коланите. Капитанът ще откачи револвера си. Тогава пияницата ще изтрезнее. Тогава всички, без да бързат, ще поемат през коридора, който възлиза леко наклонен до един правоъгълник, син от лунния зрак. Те ще кажат нещо просто, например: „Мръсно нападение…“ или: „Студено е!“ И след това ще потънат…
Когато удари часът, аз присъствувах при събуждането на сержанта. Той спеше на железен креват в развалините на една изба. И аз го гледах как спи. Струваше ми се, че зная вкуса на този неизмъчван, толкова щастлив сън. Напомняше ми онова първо пътуване за Либия, през което Прево и аз, останали без вода и обречени, можахме, преди още да сме изпитали голяма жажда, да поспим веднъж, само веднъж, цели два часа. Заспивайки, аз имах чувството, че разполагам с удивителна сила: силата да отрека съществуващия свят. Собственик на едно тяло, което още ме оставяше на мира, щом захлупех лицето си в ръце, нищо вече не отличаваше тази моя нощ от една щастлива нощ.
Така сержантът спеше, свит на кълбо, неприличащ на човек, и когато тия, които дойдоха да го събудят, запалиха свещ и я сложиха в устата на едно шише, отначало не съзирах нищо, което да мърда в тая безформена купчина, освен грубите обуща. Грамадни, подковани обуща, обуща на надничар или пристанищен работник.
Тоя човек беше отрупан със сечива за работа, всичко по тялото му беше само сечива: патрондаши, револвери, кожени презрамки, колан. Той носеше самар, хамут, всички неща за впрягане на кон за тежка работа. В дъното на някоя изба в Мароко човек често вижда воденични камъни теглени от слепи коне. Тук под трепетната и червеникава светлина на свещта също така събуждаха един сляп кон, за да върти своя воденичен камък.
— Ставай, сержант!
Той се размърда бавно, показвайки още съненото си лице и бъбрейки нещо. Но после отново се обърна към стената, не желаейки да се събужда, потъвайки наново в дълбочината на съня, както в покоя на майчината утроба, както в някакви дълбоки води, хващайки се е ръце, които отваряше и затваряше за не зная какви черни водорасли. Трябваше да му разтворим пръстите. Седнахме на леглото му, един от нас прокара леко ръката си под врата му и като се усмихна, подигна тая тежка глава. И това беше също както в приятна топлота на обор, когато, конете кротко се галят по шиите. „Хе, другарю!“ Не съм виждал през живота си нищо по-нежно. Сержантът направи последно усилие, за да се възвърне в щастливите сънища, за да отрече нашия свят от динамит, изтощение и ледена нощ, но беше твърде късно. Нещо се налагаше, нещо, което идеше отвън. Така неделен ден училищният звънец събужда бавно наказаното дете. То е забравило чина, черната дъска и домашната работа, наложена за наказание. Напразно е сънувало, че играе в полето. Звънецът продължава да звъни и го връща неумолимо към несправедливостта на хората. Като това дете, сержантът малко по малко съживяваше изчерпаното си от умора тяло, това тяло, което той не желаеше и което в студа на пробуждането щеше да узнае след малко неприятните болки в ставите, след това тежестта на хамута, след това тежкия път и смъртта. Не толкова смъртта, колкото тая лепкава кръв, в която човек потапя ръцете си, за да се подигне, това мъчно дишане, тоя мраз наоколо; не толкова смъртта, колкото неудобството да умираш. И като го гледах, аз мислех за отчаянието на собственото ми пробуждане, за онова обсебване отново от бремето на жаждата, на слънцето, на пясъка, за онова обсебване отново от бремето на живота, оня сън, който не човек избира.