Но ето че той вече се е изправил и ни гледа право в очите:
— Време ли е?
Сега се появява човекът. Сега вече той се изплъзва от предвижданията на логиката: сержантът се усмихваше! Но какво е това изкушение? Спомням си една нощ в Париж, дето Мермоз и аз, празнувайки с неколцина приятели не помня каква годишнина, се намерихме призори пред един бар, отвратени, че толкова сме приказвали, че толкова много сме пили, че така безполезно се бяхме изморили. Но виждайки небето, което побеляваше, Мермоз изведнъж ми стисна ръката тъй силно, че усетих ноктите му.
— Видиш ли, по това време в Дакар…
По това време механиците търкат очите си и дръпват покривките от перките, по това време пилотът преглежда метеорологическите сведения, по това време земята е населена само с другари. Небето вече се обагряше, готвеше се един празник, но за другите, постилаха вече покривката за празненство, на което ние не ще бъдем поканени. Други ще вървят по късмета си…
— А тук каква мръсотия… — завърши Мермоз. А ти, сержант, на каква гощавка беше поканен ти, за която струваше да се умре?
Ти вече ми се беше доверил. Беше ми разказал своята повест: дребен счетоводител нейде из Барселона, ти редеше по-рано цифрите, без много да те занимават различните политически групи в отечеството ти. Но един твой другар се записа боец, след това друг, после трети и ти сам, изненадан от това, претърпя странна промяна: твоите занимания започнаха да ти се струват все по-нищожни. Твоите удоволствия, твоите грижи, твоите малки удобства, това бяха вече неща от друга епоха. Там не съществуваше важното. Най-сетне дойде новината за смъртта на един от вас, убит към Малага. Не беше обаче въпрос да отмъстиш за един приятел. Също така и политиката не бе те дълбоко смущавала. И все пак тая новина мина над вас, над вашите ограничени съдби като пристъп на морски вятър. Един другар те беше погледнал тая сутрин:
— Ще вървим ли?
— Ще вървим.
И, вие „тръгнахте“.
Идат ми наум някои образи, за да си обясня тая истина, която ти не можа да превърнеш в думи, но очевидността на която те е направлявала. Когато прелитат дивите патици, те предизвикват любопитни приливи в областите, над които летят. Питомните патици, като че привлечени от голямото триъгълно ято, което лети, се помамват към един необикновен полет. Дивият зов събужда не знам какви остатъци от дивото в тях. И ето че патиците от чифлика се преобразяват за една минута в прелетни птици. Ето че в тая малка твърда глава, дето се мяркат само скромните образи на блато, на червеи, на кокошарник — се разгъват земните пространства, дъхът на широкия вятър и географията на моретата. Животното не знае, че неговият мозък е достатъчно обширен, за да побере толкова чудеса, и ето го, че пляска криле, не ще жито, не ще червеи, а иска да стане дива патица.
Ала най-много си спомнях за моите газели: аз развъждах газели в Жюби. Там всички развъждахме газели. Затваряхме ги в открито помещение, оградено с летви и мрежа, защото на газелите е потребна течащата вода на ветровете и никое животно не е нежно като тях. Пленени още съвсем малки, те все пак живеят и вземат храна от ръката ви. Оставят се да ги милвате и пъхат влажната си муцунка в свитата ви длан. Вие смятате, че те са опитомени вече. Смятате, че са запазени от непознатата тъга, която гаси безшумно живота на газелите и прави смъртта им най-нежна смърт… Ала дохожда ден, когато ги намирате, обърнати към пустинята, да бодат с малките си рогчета оградата. Те са вече намагнитени. Те не знаят, че бягат от вас. Изпиват млякото, което сте им занесли. Оставят се да ги милвате още, мушват още по-нежно муцунката си в дланта ви… Но щом ги оставите, виждате, че след като попрепускат малко като в някакъв щастлив галоп, те отново отиват до оградите. И ако не се намесите, ще останат така, докато умрат, без дори да са борят, навели шия срещу оградата, като само я натискат с рогчетата си. Дали е любовният сезон, или само потребността да препускат до задъхване? Те не знаят. Очите не са били прогледнали още, когато са ги пленили. Те не знаят нищо за свободата сред пясъците, нито за мириса на мъжкото животно. Но вие сте много по-умни от тях. Това, което търсят те, вие го знаете, това е широкият простор, в който те ще се осъществят. Те искат да станат газели и да танцуват своя танц. Със сто и тридесет километра в час те искат да опознаят праволинейния бяг, насечен с внезапни скокове, като че тук-таме из пясъка бликат пламъци. Малко важат чакалите, ако истината за газелите е да усетят страха, който единствен ги принуждава да надминават себе си и изтегля от тях най-високите скокове. Какво значение има лъвът, ако истината за газелите е да бъдат разпрани от нокти под слънцето! Вие ги гледате и мислите: те са обхванати от носталгия. Носталгията е желание за нещо, което никой не знае… Предметът на желанията съществува, ала няма никакви думи, за да се изрази.