А нам, какво ни липсва нам?
Какво намери ти тук, сержант, което ти донесе чувството, че не мамиш вече съдбата си? Може би тая братска ръка, която дигна твоята спяща глава, може би тая нежна усмивка, която не жалеше, но споделяше? „Хей, другарю…“ Да жалиш, това е все пак да бъдете двама. Това е все пак да има отделни хора. Но има висота на отношенията, дето признателността, както и милосърдието губят смисъл. Там човек въздъхва като освободен затворник.
Ние познахме това единение, когато преминахме с два самолета Рио де Оро, който не беше още завладян. Никога не съм чул претърпелият бедствие да благодари на своя спасител. Най-често дори ние се нагрубяваме, когато при уморителното прехвърляне на пощата от един самолет на друг, вадим чувалите: „Мръсник! Ти си виновен, че се приземих принудително, с тоя твой бяс да летиш на две хиляди метра точно срещу противни въздушни течения! Ако ме беше следвал по-ниско, щяхме да бъдем вече в Порт-Етиен!“ И другият, който излагаше живота си, се чувствуваше посрамен, че е мръсник. И за какво ли всъщност бихме му благодарили? Той също имаше право на нашия живот. Ние бяхме клони от едно и също дърво. И аз се гордеех с тебе, с тебе, който ме спаси!
Защо би трябвало да те жали, сержант, оня, който те изпращаше към смъртта? Вие се излагахте на опасности едни за други. В тая минута се стигаше до оная общност, която няма нужда от никакъв език. Аз разбрах твоето заминаване. Макар и да си бил беден в Барселона, самотен може би след работа, ако и да е нямало подслон за тялото ти, тук ти изпитваше чувството, че осъществяваш себе си ти се приобщаваше с вселената; и ето че ти, парият, беше приет чрез обич.
Не ща да зная искрени ли бяха, или не, логични, или не гръмките думи на политиците, които може би бяха посели това зърно в тебе. Но ако те можаха да ти въздействуват така, както при сеитбата, то беше затуй, че тая сеитба отговаряше на твоите нужди. Ти си единственият съдия. Само почвата разпознава житото.
3.
Само когато сме свързани с нашите братя от една обща цел и която е извън нас, само тогава ние дишаме и опитът ни показва, че да обичаме — съвсем не значи да се гледаме един друг, но да гледаме заедно в една и съща посока. Не са другари ония, които не се свързват с едно и също въже, когато се изкачват към един и същ връх, на който отново се срещат. Ако не е така, защо изпитваме, дори в тоя век на удобството, такава пълна радост да споделяме последните си запаси от храна в пустинята? Колко струват срещу това предвижданията на социолозите? Всички измежду нас, които познават голямата радост на спасяванията при нещастие със самолет в Сахара, знаят, че всяко друго удоволствие е нищожно.
Затова може би днес светът започва да пука около нас. Всеки се унася в някоя вяра, която му обещава пълнота на неговото проявяване. Всички ние под най-противоречивите думи изразяваме едни и същи устреми. Различаваме се в методите, които са плодовете на нашите разсъждения, но не и в целите: те са еднакви.
Щом е така, нека не се учудваме. Тоя, който не е подозирал неизвестното, спящо в него, но е усетил, че то се пробужда един — единствен път в някакво подземие на анархисти в Барселона поради самопожертвуванието, поради взаимната помощ, поради мъртвешкия образ на справедливото възмездие, тоя човек ще знае вече само една истина: истината на анархистите. И онзи, който веднъж е караулил, за да охранява тълпа коленичили, изплашени млади монахини в манастирите на Испания, той пък ще умре за църквата.
Ако бихме споменали на Мермоз, когато той летеше към чилийските склонове на Андите със своята победа в сърцето, ако бихме му споменали, че се мами и че едно търговско писмо не струва може би той да излага живота си, Мермоз би ви се изсмял. Истината, това е човекът, който се раждаше в него, когато той летеше над Андите.
Ако искате да убедите оногова, който не отрича войната, че войната е ужасна, не се отнасяйте с него като с варварин: преди да го съдите, опитайте се да го разберете.
Помислете за оня офицер от юг, който командуваше през време на войната в Риф един преден пост, врязан като клин между две планини в размирните области. Една вечер той приемаше парламентьори, слезли от планините на запад. Пиеха чай, както се полага, когато избухна престрелка. Племената от планините на изток нападнаха поста. Капитанът поиска да изпрати неприятелските парламентьори, за да отиде да се бие, но те му отговориха: „Днес ние сме твои гости. Бог не позволява да те оставяме…“ И те се присъединиха към войниците, спасиха поста, после наново се покатериха към своето орлово гнездо. Ала в навечерието на деня, когато на свой ред те пък се готвеха да нападнат капитана, изпратиха при него хора.