Можем да изкопаем дървените идоли и да възкресим старите митове, които, така или иначе, оставиха своите доказателства. Можем да възкресим пангерманизма и римската империя. Можем да зашеметим германците с опиянението, че са германци и съотечественици на Бетховен. Можеш да опиваш с това всичките — до последния черноработник. То несъмнено е по-лесно, отколкото да създадеш от последния черноработник един Бетховен.
Но подобни идоли са месоядни идоли. Оня, който умира за напредъка на познанията или за изцеленията на болестите, служи на живота, макар и същевременно да умира. Може би е хубаво да умреш за разширяването на една територия, но днешната война разрушава онова, което мисли, че закриля. Днес вече не е въпрос да се пожертвува малко кръв, за да се съживи цялата раса. Откак войната се води със самолет и иприт, тя не е нищо повече от една кървава хирургия. Всеки се настанява в заслон зад циментова стена, всеки поради липса на по-добро хвърля нощ след нощ ескадрили, които торпилират другия в неговите вътрешности, хвърлят във въздуха жизнените му центрове, парализират неговото производство и размяна. Победата е на онзи, който ще изгние последен. Ала двамата противници изгниват едновременно.
В един свят, станал пустиня, ние жадуваме да намерим другари: вкусът на другарски разчупения хляб ни кара да приемем добрите страни на войната. Ала за да намерим топлотата на съседните рамена в един поход към една и съща цел, съвсем не е потребна войната. Войната ни измамва. Омразата не прибавя нищо към възторга на устрема.
Защо да се ненавиждаме? Ние сме сдружени, поне-, сени от една и съща планета, екипаж на един и същ кораб. И ако е добре, че цивилизациите се противопоставят една на друга, за да подкрепят новите синтези, чудовищно е да се разкъсват помежду си.
Щом за да се освободим, е достатъчно да си помогнем за осъзнаване на една цел, която ни свързва едни с други, нека търсим целта, която свързва всинца ни. Когато преглежда, хирургът не чува стенанията на оня, когото преслушва: чрез него той търси да излекува човека. Хирургът говори на световен език. Също така физикът, когато наблюдава тия почти божествени уравнения, чрез които долавя едновременно и атома, и мъглявините. И така е за всички — дори до най-обикновения овчар. Защото оня, който скромно бди под звездите над няколко овце, ако осъзнае своята роля, ще види, че е нещо повече от служител. Той е часовой. А всеки часовой е отговорен за цялото владение.
Мислите ли, че тоя овчар не иска да се осъзнае? На мадридския фронт посетих едно училище, настанено на петстотин метра от окопите, върху един хълм зад малка каменна стена. Един ефрейтор преподаваше там ботаника. Късайки с ръце крехките части на един мак, той привличаше към себе си брадати поклонници, които се измъкваха от околната кал въпреки снарядите и възлизаха при него като на поклонничество. Щом се нареждаха около ефрейтора, те го слушаха, насядали по куртки, подпрели глави на ръка. Те свиваха вежди, стискаха зъби, не разбираха много нещо от урока, но бяха им казали: „Вие сте животни, вие едва сте излезли от вашите дупки, трябва да настигнете човечеството!“ И те бързаха да го настигнат със своите тежки стъпки.
Когато осъзнаем ролята си, макар и да е най-незначителна, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.
Тя е тъй сладостна, щом е в реда на нещата: така старият провански селянин в края на своето царуване предава за пазене на синовете си своя имот от кози и маслинови дървета, за да ги предадат те пък, от своя страна, на синовете на своите синове. В един селски род човек умира само наполовина. Всяко съществуване се пуква като шушулка и на свой ред хвърля семената си.
Бях веднъж заедно с трима селяни до смъртното легло на майка им. И естествено това беше мъчително. За втори път се прерязваше пъпната връв. За втори път се развързваше един възел: възелът, който съединява едно поколение с друго. Тия трима синове се виждаха сега сами, принудени от днес нататък да се учат на всичко, лишени от семейната трапеза, дето се събират в празнични дни, лишени от полюса, в който всички те се съединяваха отново. Но аз откривах също в това скъсване, че животът може да бъде даден и втори път. Тия синове също ще бъдат начало на нишката, център на събирания и патриарси до часа, когато на свой ред ще предадат управлението на малките, които играят сега на двора.