Гледах майката, стара селянка със спокойно и сурово лице, със стиснати устни, лице, превърнато в каменна маска. И в него разпознавах лицето на синовете. Тая маска е послужила за отпечатване на тяхната маска. Това тяло е послужило за отпечатване на тези тела, на тия хубави човешки образци. А сега тя лежеше сломена, но като черупка, от която са извадили плода. На свой ред синове и дъщери със своята плът ще отпечатат малки хора. Не се умира в чифлика. Майката умря, да живее майката!
Скръбен, да, но толкова е прост тоя образ на рода, който изоставя по пътя си една по една хубавите си смъртни останки с бели коси, вървейки през всички свои преображения към не знам каква истина.
Ето защо тая вечер погребалният звън на малкото полско село ми се стори натежнял не от отчаяние, а от скрита и нежна бодрост. Камбаната, която чествуваше със същия глас погребенията и кръщенията, още веднъж известяваше преминаването от едно поколение в друго. И човек изпитваше голямо спокойствие, чувайки да се възпява бракосъчетанието на бедната старица със земята.
Това, което се предаваше така от поколение на поколение, с бавния напредък на израстващото дърво, то беше животът, но беше също така и съзнанието. Какво тайнствено възлизане! По едно чудо ние сме произлезли от разтопена лава, от звездна каша, от една поникнала/ клетка и постепенно сме се издигнали дотам да пишем кантати и да изчисляваме тежестта на млечните пътища. Майката съвсем не беше предала само живота: тя беше научила синовете си на един език, тя им бе поверила бавно събираните през векове знания — духовното наследство, което тя самата бе получила за пазене, тоя малък дял от традиции, от схващания и легенди, които са разликата, отделяща Нютон или Шекспир от пещерните хора.
Това, което усещаме, когато сме гладни, но с оня глад, който тласкаше под изстрелите испанските войници към урока по ботаника, който тласна Мермоз към Южния Атлантически океан, който тласка друг към неговата поема, то е, че битието съвсем не е завършено и че трябва да осъзнаем сами себе си и света. Трябва нощем да спускаме мостчета. Не знаят това само ония, които създават мъдростта си от равнодушие, което те смятат егоистично; ала всичко отрича тая мъдрост! Другари, мои другари, вие сте ми свидетели: кога сме се чувствували щастливи?
4,
И ето че на последната страница на тая книга аз си спомням за ония остарели чиновници, които ни служеха за свита призори при първото пренасяне на пощата, когато ние се приготвяхме да се превърнем в хора, след като бяхме имали щастието да бъдем избрани за това. А те приличаха на нас, но съвсем не разбираха, че са гладни.
Мнозина такива още са оставени да спят.
Преди няколко години, през време на едно дълго пътуване с влак, поисках да обиколя това свое подвижно отечество, в което за три дни бях пленник на тоя шум, подобен на търкаляни от морето камъни, и станах. Към един часа заранта минах надлъж през целия влак. Спалните вагони бяха празни. Вагоните на първа класа също бяха празни.
Ала вагоните от трета класа бяха прибрали стотици поляци работници, които напускаха Франция и пътуваха към тяхната Полша. Минавах през коридорите, прескачайки през тела. Спрях се да ги погледам. Изправен под нощната лампа, видях в тоя вагон без преградки, който приличаше на многолюдно помещение, лъхащо на казарма или участък, цяло множество — неясно и разклатено от движението на бързия влак. Множество, потънало в лоши сънища и запътено към нищетата. Големи бръснати глави върху дървените скамейки. Мъже, жени, деца, всички се обръщаха отдясно наляво като нападнати от шумовете и друсанията, които ги заплашваха в тяхната забрава. Те не бяха приютени дори от един спокоен сън.
И стори ми се, че те са загубили наполовина качеството си на хора, тласкани от единия край на Европа до другия от стопанските ветрове, откъснати от тяхната малка къща в департамента Нор, от микроскопичната градинка, от трите саксии здравец, които бях видял някога по прозорците на полските миньори. Те бяха напъхали само кухненски прибори, завивки и пердета в лошо свързани и полуизтърбушени пакети. Но всичко, което бяха галили и на което се бяха радвали, всичко, което бяха успели да отгледат през четири — петте години живот във Франция — котката, кучето и здравеца, — трябваше да го пожертвуват и сега носеха със себе си само тая кухненска посъдина.
Едно дете сучеше от майка си, която беше тъй уморена, че изглеждаше заспала. В безсмислието и безредието на това пътуване животът се предаваше от един на друг. Погледнах бащата. Тежък, гол череп, като че вкаменен. Снага, прегъната в неудобен сън, затворена в неудобни дрехи, снага от буци и хлътнатини. Човекът приличаше на къс глина. Така нощем останките от корабокрушение, които нямат вече никаква форма, лежат по пейките на складовете. Помислих: проблемата съвсем не е в тая нищета, в тая мръсота, нито в грозотата. Но същият тоя мъж и същата тая жена са се запознали някога и мъжът без друго се е усмихнал на жената, без друго той й е донесъл след работа цветя. Свенлив и несръчен, той е треперел може би, че ще бъде отхвърлен. Ала жената от естествено кокетство, жената, уверена в своята прелест, е поискала може би да го потревожи. А той, който днес е само една машина за копане или за чукане, е чувствувал в сърцето си сладостната мъка. Загадъчното е там, че те са се превърнали в тия късове глина. През каква страшна мелница са минали те, белязани вече от нея като от преса? Едно остаряло животно запазва все пак своята грациозна осанка. Защо тая хубава човешка глина е похабена?