И аз продължих пътешествието си сред тоя народ, чийто сън беше неспокоен като публичен дом. Смътен шум се носеше, шум от дрезгаво хъркане, от тъмни жалби, тропот от грубите обуща на ония, които се обръщат, изтръпнали от една страна на друга. И постоянно, под сурдинка, тоя несвършващ припев на камъни, търкаляни от морето.
Седнах срещу една двойка. Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинаря се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша радост гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е осъден.
И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора почти не се измъчват от своята участ. И съвсем не е милосърдието, което пък измъчва мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една вечно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувствуват. Тук сякаш не отделната личност е ранена, а целият човешки род е ощетен. Аз почти не вярвам в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, съвсем не е тая нищета, в която в края на краищата човек се нагласява тъй добре, както и в мързела. Цели поколения на източните народи живеят в мръсотия и това им е приятно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди съвсем не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт.
Единствен духът, когато дъхне върху глината, може да сътвори човека.
Боен пилот
На майор Алиас, на всички мои другари от самолетната група за далечно разузнаване 2\33 и по-специално на капитана наблюдател Моро и на поручиците наблюдатели Азамбр и Дютертр, които бяха последователно мои спътници на борда през всичките ми бойни полети във войната 1939–1940 и на които през целия си живот ще бъда верен приятел.
I
Несъмнено сънувам. Аз съм в колежа. Петнайсетгодишен. Решавам търпеливо задачата си по геометрия. Облакътен на тая черна писалищна маса, аз умело си служа с пергела, с линийката, с транспортира. Аз съм прилежен и спокоен. До мене другарите ми говорят тихо. Един от тях реди по една черна дъска цифри. Други, не толкова сериозни, играят бридж. От време на време потъвам по-дълбоко в съня си и хвърлям поглед през прозореца. Едно клонче от дървото лекичко се полюлява в слънчевите лъчи. Аз дълго гледам. Аз съм разсеян ученик… Приятно ми е да чувствувам това слънце, както и да се наслаждавам на тоя детски мирис на чин, на тебешир, на черна дъска. С такава радост се затварям в това добре защитено детство! Много хубаво зная: най-напред има детство, колеж, другари, сетне дохожда денят, в който се полагат изпити. В който се получава някаква диплома. В който със свиване на сърцето прекрачваш някаква порта, зад която изведнъж ставаш мъж. Тогава стъпката ти по земята става по-тежка. Ще опиташ най-сетне оръжията си срещу истински противници. Линийката, ъгломерът, пергелът ще ти послужат за строежа на света или за да възтържествуваш над враговете. Край на игрите!