И вечерта намериха Т. с разтрошен от задната част на самолета череп. Той скочил с парашут при най-опасни условия, при пълна скорост и в приятелска територия, когато никаква опасност вече не го заплашвала. Прелитането на изтребителя му подействувало като непреодолим зов.
— Идете да се облечете — ни каза майорът — и в пет часа и трийсет минути отлитайте!
— Довиждане, господин майор.
Майорът отвръща с неопределен жест. Суеверие ли? И тъй като цигарата му е угаснала и аз напразно ровя в джобовете си, той казва:
— Защо никога нямате кибрит?
Да, това е вярно. И аз прекрачвам прага с това сбогуване, питайки се: „Защо никога нямам кибрит?“
— Поръчението го измъчва — казва Дютертр.
А аз си мисля: той не ще и да знае! Но като изразявам това несправедливо внезапно кипване, аз не мисля за Алиас. Аз съм засегнат неприятно от една очевидност, която никой не признава. Животът на духа постоянно се прекъсва и подновява. А единствено животът на разума е постоянен или приблизително постоянен. В моите способности за анализ има малко различия. Но духът никак не цени нещата, а смисъла, който свързва нещата едни с други. Лицето, което се открива през външната обвивка. И от съвсем ясно виждане духът стига до пълна слепота. Дохожда час, когато оня, който обича своя имот, вижда, че той е само куп разнородни предмети. Дохожда час, когато оня, който обича жена си, вижда в любовта само грижи, пречки и принуждения. Дохожда час, когато оня, който е обичал определена музика, не намира вече нищо в нея. Дохожда час, както сега, когато аз не разбирам вече моята страна. Една страна не е сбор от местности, от обичаи, от неща, които моят разум може винаги да схване. Тя е едно същество. И дохожда час, когато аз виждам, че съм сляп за съществата.
Майор Алиас е прекарал цяла нощ да спори с генерала по линията на чистата логика. Чистата логика руши живота на духа. След това е капнал от безбройните задръствания по пътя. След това, завърнал се в групата, той намери сто материални мъчнотии, подобни на ония, които те разяждат постепенно, както хилядите последици от свличането на някоя планина, които не можеш да спреш. Най-сетне ни повика, за да ни прати с едно невъзможно поръчение. Ние сме вещи от общата несвързаност. За него ние не сме Сент-Екзюпери или Дютертр, надарени със специален начин да виждат или да не виждат нещата, да мислят, да ходят, да пият, да се усмихват. Ние сме късове от голяма сграда, за която е потребно повече време, повече мълчание и по-голямо отдръпване назад, за да се обхване цялата общност. Ако страдах от някакъв тик, Алиас би забелязал само тика. В спомена си той би имал само представата, че е изпратил над Арас човек, който страда от тик. В бъркотията на поставените проблеми, сред сгромолясването, ние самите сме разделени на късове. Гласът. Носът. Тикът. И късовете не предизвикват вълнение.
Не става дума тук за майор Алиас, а за всички хора. Когато участвуваме в мъчителната процедура на погребенията, ние обичаме мъртвеца, но не сме в досег със смъртта. Смъртта е велико нещо. Тя е нова мрежа от отношения с идеите, предметите и навиците на мъртвия. Тя е ново подреждане на света. Видимо нищо не се е променило, а всъщност всичко е променено. Страниците на книгата са същите, но не и смисълът на книгата. За да почувствуваме смъртта, трябва да си представим часовете, когато сме имали нужда от мъртвия. Тогава вече той липсва. Да си представим часовете, когато той е имал нужда от нас. Но той няма вече нужда от нас. Да си представим часа на приятелското посещение. И да разберем, че той е кух час. Трябва да виждаме живота в перспектива. Но в деня на погребението няма никаква перспектива, нито пространство. Мъртвият още е на късове. В деня, когато погребваме, ние се пилеем в тъпчене на едно място, в стискане ръцете на истински или фалшиви приятели, пилеем се в материални грижи. Мъртвецът ще умре едва утре, в тишината. Той ще ни се покаже в цялата си пълнота, за да се откъсне с тая пълнота от нашата същност. Тогава ние ще крещим заради оня, който си отива и когото не можем да задържим.
Аз не обичам евтините щампи на войната. В тях коравият боец избърсва една сълза и прикрива вълнението си с внезапно сърдито избухване. Това е фалшиво. Коравият боец не прикрива нищо. Ако избухва сърдито, то значи, че той мисли така.
Не става дума за качеството на човека. Майор Алиас е много чувствителен. Ако ние не се върнем, той ще се измъчва повече може би от всеки друг. При условие, че е въпрос за нас, а не за куп различни подробности. При условие, че ще има тишина, за да си възстанови всичко. Защото, ако тая нощ съдия-изпълнителят, който ни преследва, принуди групата ни отново да се мести, едно повредено колело на някой камион ще остави за по-късно в тая лавина въпроса за нашата смърт. И Алиас ще забрави да страда от нея.