Така и аз, който тръгвам с бойна задача, не мисля за борбата на Запада срещу нацизма. Мисля за предстоящите подробности. Мисля за нелепостта на един полет над Арас, на височина седемстотин метра. За безсмислието на сведенията, искани от нас. За бавността на обличането, което ми се струва като обличане за пред палача. И сетне — ръкавиците ми. Къде, дявол да го вземе, ще намеря ръкавици? Загубих си ръкавиците.
Не виждам вече катедралата, която обитавам.
Обличам се за църковна служба на един мъртъв бог.
III
— Бързай… Къде са ръкавиците ми?… Не, не са тия… потърси ги в моята торба…
— Не мога да ги намеря, господин капитан.
— Ти си глупак.
Всички са глупаци. Тоя, който не може да намери ръкавиците ми. И оня от генералния щаб със своята натрапчива мисъл за бойна задача на малка височина.
— Поисках ти един молив. Още преди десет минути ти поисках един молив… Нямаш ли молив?
— Имам, господин капитан. Ето най-сетне един умен човек.
— Вържи ми тоя молив на едно канапче. И вържи канапчето ей на тоя илик… Слушайте, картечник, вие като че нямате намерение да бързате…
— Ами че аз съм готов, господин капитан.
— А, добре.
Сега към наблюдателя:
— Как е, Дютертр? Нищо ли не липсва? Изчислихте ли курсовете?
— Изчислих курсовете, господин капитан… Добре. Той е изчислил. Пожертвуван екипаж…
Питам ви, има ли някакъв разум да се жертвува един екипаж за сведения, които не са потребни никому и които, ако някой от нас остане жив и ги донесе, никога не ще бъдат предадени никому?…
— Ония в генералния щаб трябваше да ангажират спиритисти…
— Защо?
— За да можем довечера да им предадем чрез въртяща се масичка сведенията, които искат.
Аз не съм много горд от остроумието си, но продължавам да мърморя:
— Генералните щабове, генералните щабове, да вървят те да вършат поръчения, с които се жертвуват хората!
Защото церемониалът на обличането е дълъг, когато задачата изглежда безнадеждна и когато с толкова грижа навличаш хамута си, за да те опекат жив. Трудно е да трупаш тоя троен дебел пласт от дрехи, навличани едни върху други, да се натъкмиш с цял склад от принадлежности, които носиш като някой търговец на чудновати стоки, да нагласиш правилния ход на кислорода, на отоплението, на телефонната връзка между членовете на екипажа. Дишането става чрез тая маска. Каучукова тръба ме свързва със самолета, толкова съществена, колкото е пъпната връв. Започвайки пътя си, самолетът приема температурата на моята кръв. Започвайки пътя си, самолетът навлиза в моите човешки отношения. Прибавиха ми органи, които, тъй да се каже, се изпречват между мене и сърцето ми. От минута на минута ставам все по-тежък, заемам повече място и все по-мъчно мога да управлявам. Извъртам се цял и щом се наведа да стегна ремъците или да дръпна заключалките, които се опъват, всичките ми стави крещят. По-раншните ми счупени кости ме болят.
— Подай ми друга каска. Двайсет и пет пъти съм ти казвал, че не ща вече моята. Много е тясна.
Защото, бог знае поради каква загадъчна причина, на голяма височина черепът се подува. И каска, която е нормална на земята, на десет хиляди метра височина стяга костите като менгеме.
— Но вашата каска е друга, господин капитан. Аз я смених…
— Е! Добре.
Аз наистина мърморя, но нямам никакви угризения. Имам пълно право. Впрочем това е без всякакво значение. В тоя миг минаваме точно през центъра на оная вътрешна пустиня, за която приказвах. Там няма нищо, освен развалини. Аз дори не усещам срам, че желая да стане някакво чудо, което да промени хода на тоя следобед. Например повреда на ларингофона. Ларингофоните са винаги повредени! Долнокачествена стока! Една повреда на ларингофона ще ни спаси да не бъдем пожертвувани…
Капитан Везен иде при мене с мрачен вид. Капитан Везен отива с мрачен вид при всеки от нас, преди да тръгнем с някое поръчение. Капитан Везен е натоварен в нашата част с връзката между лицата, които следят неприятелските самолети. Ролята му е да ни осведомява за движението на неприятелските самолети. Везен е приятел, когото обичам нежно, но той е пророк на нещастието. Съжалявам, че го видях.
— Драги — казва ми Везен, — неприятна работа, неприятна, неприятна!
И вади книжа от джоба си. Сетне ме гледа подозрително:
— През къде излиташ?
— През Албер.
— Точно така! Точно така! Ах, неприятна работа.