— Не се прави на идиот, кажи, какво има?
— Не можеш да тръгнеш!
Не мога да тръгна!… Бива си го, Везен!… Нека издействува от бога отец една повреда на ларингофона!
— Не можеш мина.
— Защо да не мина?
— Защото над Албер има три групи германски изтребители, които биват подменяни постоянно. Една на шест хиляди метра, друга на седем хиляди и петстотин, трета на десет хиляди метра. Никоя не се маха от небето, докато не дойдат заместници. Те предварително забраняват минаването. Сам ще попаднеш в мрежата им. И сетне на, погледни!…
И той ми показва лист, на който е надраскал неразбираеми доказателства.
Щеше да бъде много по-добре, ако Везен ме оставеше на мира. Думите „предварително забраняват“ ми направиха впечатление. Мисля за червените светлини по улиците и за глобите. Но тук глобата е смърт. Особено мразя това „предварително“. Имам чувството, че именно аз съм прицелът.
Правя голямо усилие да разсъждавам разумно. Та неприятелят винаги брани позициите си предварително. Тия приказки са празни дрънканици… И сетне аз не ща да зная за изтребителите. Когато сляза на седемстотин метра, ще ме свали противовъздушната артилерия. Тя няма да ме изпусне! И веднага ставам нападателен.
— С една дума, ти идеш да ми съобщиш, и то незабавно, че съществува германска авиация, която прави моето излитане крайно неблагоразумно! Тичай да кажеш това на генерала!…
Нямаше да струва много на Везен да ме успокои любезно, като нарече тия знаменити самолети „изтребители, които се носят към Албер“…
Смисълът щеше да бъде точно същият!
IV
Всичко е готово. Ние сме на борда. Остава да се опитат ларингофоните…
— Чувате ли ме добре, Дютертр?
— Чувам ви добре, господин капитан.
— А вие, картечник, чувате ли ме добре?
— Аз… да… много добре.
— Дютертр, чувате ли картечника?
— Чувам го добре, господин капитан.
— Картечник, чувате ли поручик Дютертр?
— Аз… да… много добре.
— Защо винаги казвате: аз… да… много добре?
— Търся молива си, господин капитан.
Ларингофоните не са повредени.
— Картечник, нормално ли е налягането на въздуха в бутилките?
— Аз… да… нормално.
— В трите бутилки?
— В трите бутилки.
— Готов ли сте, Дютертр?
— Готов.
— Готов ли сте, картечник?
— Готов.
— Тогава тръгваме. И аз отлитам.
V
Тревогата се появява, когато човек загуби истинската си същина. Ако очаквам някаква вест, от която зависи щастието или отчаянието ми, аз сякаш съм хвърлен в небитието. Докато неувереността ме държи в колебливост, чувствата и поведението ми са за известно време престорени. Времето престава да твори секунда след секунда, както прави това с едно дърво например истинската човешка личност, която след един час ще се настани в мене. Това непознато „аз“ отвън върви насреща ми като някакъв призрак. Тогава изпитвам чувство на тревога. Лошата вест не предизвиква тревога, а мъка: то е съвсем друго.
Но ето, че времето спря да тече безплодно. Най-сетне аз влизам в службата си. Не се хвърлям вече в някакво бъдеще, което няма образ. И не съм вече оня, който ще се помами може би да направи тирбушон във вихрушката на пожара. Бъдещето не ме обсебва вече така, като че е някакъв непознат призрак. Бъдещето отсега нататък се състои от моите последователни действия. Аз съм тоя, който проверява компаса, за да го държи на 313°. Който управлява хода на витлата и загряването на маслото. Това са непосредствени и здравословни грижи. Това са домашни грижи, дребните задължения на деня, които премахват чувството на стареене. Денят става един изчистен до блясък дом, едно добре излъскано табло, добре разпределян кислород. Аз действително контролирам разпределението на кислорода, защото ние бързо възлизаме: шест хиляди и седемстотин метра.
— Как е кислородът, Дютертр? Как се чувствувате?
— Добре, господин капитан.
— Хей, картечник, как е кислородът?
— Аз… да… добре, господин капитан.
— Не сте ли намерили молива си?
Сега аз съм също тъй оня, който натиска копчето S и копчето A, за да проверява картечниците си. По тоя повод…
— Хей, картечник, няма ли някакъв много голям град в обсега на вашите картечници?
— Хм… не, господин капитан.
— Хайде, опитайте картечниците си. Чувам бурните му залпове.
— Добре ли върви?
— Добре върви.
— Всички картечници ли?
— Хм… Да… всички.
Аз също стрелям. Питам се къде отиват тия куршуми, които изсипваш в приятелска територия, без да се тревожиш за последиците. Те никога не убиват никого. Земята е голяма.
Така всяка минута със своето съдържание ми дава храна. Аз съвсем не съм разтревожен — както плод, който зрее. Наистина около мене условията на полета ще се променят. Условията и проблемите. Но аз съм вмъкнат в изработването на това бъдеще. Времето постепенно ми придава нова форма. Детето съвсем не се плаши, че дълго и търпеливо се превръща на старец. То е дете и играе своите детски игри. Аз също играя. Броя циферблатите, ръчките, копчетата и лостовете в моето царство. Изчислявам, че трябва да проверявам, да дърпам, да завъртам или да натискам сто и три предмета. (Мъничко излъгах, като броя двойно спусъка на моите картечници: той има предпазител.) Довечера ще слисам чифликчията, у когото съм на квартира. Ще му кажа: